Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Харесва ми този вир! — изкикоти се Деветопръстия и метна още една риба на брега.

— Ювенс — прошепна тихо Лонгфут — и братята му, хора с неизмерима мощ, хора богове. Но дори те са се бояли от това нещо. Положили са неимоверни усилия да го скрият на края на света. Не е ли редно и ние да се страхуваме от него?

Баяз се навъси към Феро и тя му отвърна със същото. По сбръчканата кожа на лицето му избиха капки пот, космите на брадата му потъмняха от нея, но изражението му остана каменно.

— Оръжията са опасни за онези, които не умеят да си служат с тях. С лъка на Феро Малджин аз бих могъл единствено да прострелям собствения си крак, ако не знам как да го използвам. С остриетата на капитан Лутар бих пронизал приятел, а не враг, ако нямам нужните умения да боравя с тях. Колкото по-голямо е оръжието, толкова по-голяма е опасността от него. Имам достатъчно респект от това нещо, можете да ми вярвате, като го казвам, но за битката с враговете ни имаме нужда от наистина могъщо оръжие.

Феро се намръщи. Не беше напълно убедена, че нейните и неговите врагове са едни и същи, но реши засега да не обръща внимание. Беше стигнала чак дотук и вече беше прекалено близо, за да остави нещата недовършени. Погледна към Деветопръстия и видя, че пак я гледаше. Това я накара да се намръщи още повече. Напоследък непрекъснато го хващаше да я гледа. Зяпаше, хилеше се и пускаше гадни шегички. А сега установи, че самата тя поглежда към него по-често от необходимото. Отблясъците на слънцето във водата пробягаха по лицето му. Той вдигна отново очи, погледите им се срещнаха. И пак й се усмихна.

Физиономията й се смръщи още повече. Измъкна камата си, грабна една от рибите от скалата и отряза главата й. Разпори я, измъкна лигавите й вътрешности и ги хвърли във водата до крака на Деветопръстия. Естествено, беше грешка, че се чука с него, но в крайна сметка нещата не се бяха влошили чак толкова.

— Ха! — Деветопръстия измъкна ръка от водата и хвърли нов облак пръски нагоре. Залитна и размаха ръце. — Ха! — рибата се замята в ръката му — блестяща, сребриста, пърхаща светкавица — и той се пльосна по лице във водата. После се изправи и взе да плюе и тръска глава. — Избяга гадината!

— Някъде по света за всеки човек съществува противник, по-хитър и находчив от него. — Баяз опъна крака пред себе си. — Може да се окаже, че ти най-после откри своя, Деветопръсти господарю.

Джизал се сепна и се събуди. Беше посред нощ. Беше сънувал Агрионт, слънчеви дни и благоуханни вечери и сега лежеше замаян и се опитваше да си спомни къде е. В съня му бе и Арди или някоя като нея, която му се усмихваше закачливо в уютната му всекидневна. Звездите светеха ярко на черното небе и хладният планински въздух щипеше устните, ноздрите и върховете на ушите на Джизал.

Беше в Назъбените планини, на половин свят разстояние от Адуа, и от тази мисъл усети празнота. Поне стомахът му беше пълен. Риба и сухари — първото свястно ядене, откакто свърши конското месо. С едната половина на лицето още долавяше топлината на огъня, та се обърна към него. Усмихна се на тлеещите въглени и придърпа одеялото под брадичката си. Щастието сега се наричаше прясна риба и тлеещ лагерен огън.

Намръщи се. Одеялото до него, под което спеше Логън, мърдаше. Първоначално реши, че севернякът се върти в съня си, но после осъзна, че завивката продължава да мърда. Бавни, ритмични движения, придружени от тихо пъшкане. В началото го беше взел за хъркането на Баяз, но сега знаеше, че не е това. Напрегна очи в тъмното и съзря бледите ръка и рамо на северняка с изпъкнали по тях мускули. Под неговата ръка се подаваше друга, тъмна ръка, която мачкаше гърба му.

Устата на Джизал увисна. Логън и Феро. От звуците ставаше повече от ясно какво правеха. И това на по-малко от крачка от главата на Джизал! Той зяпна повдигащата се завивка, осветена от бледата светлина от жаравата. Кога бяха… Защо са… И как… Ама че наглост от тяхна страна! Старата ненавист към двамата се върна за секунди и наранените му устни се изкривиха от омраза. Двамата диваци се яхаха като разгонени животни пред очите на всички! Идеше му да скочи и да ги срита, както би постъпил с кучета, които за всеобщ ужас са решили да се съвкупят насред градинско увеселение.

— Мамка му — прошепна нечий глас.

Джизал замръзна, реши, че са го видели.

— Чакай. — Последва кратка пауза. — А… аа, така е по-добре.

Ритмичното движение беше подновено и завивката отново взе да се надига и спуска, първоначално бавно, после все по-бързо. Как можеше Джизал да спи, докато се случваше това? Погледна навъсено, обърна се на другата страна и се зави презглава. Сега лежеше в пълен мрак и слушаше как гърленото пъшкане на Деветопръстия и рязкото съскане на Феро постепенно се усилват. Стисна очи и усети паренето на сълзи под клепачите си.