Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

На лицето му се изписа усмивка и мускулите на предмишниците му заиграха, докато пръстите му ровеха по дъното.

— Ето я и нея. Хванах я! — той издърпа рязко ръка от водата и хвърли във въздуха облак от пръски.

Нещо проблесна на слънцето и той го метна на брега. Нещото остави мокри тъмни следи върху сухия камък — риба, тя пляскаше и подскачаше върху скалата.

— Ха-ха! — викна брат Лонгфут и застана до останалите. — Ловене на риба с голи ръце. Впечатляващо, забележително умение. Веднъж из Хилядата острова срещнах мъж, за когото се смяташе, че е най-великият рибар в целия Кръг на света. Най-отговорно заявявам, че този човек само трябваше да седне до вода, да запее и рибата сама изскачаше и се хвърляше в скута му. Така си беше, наистина! — и се намръщи, когато никой не показа какъвто и да било интерес към историята му.

В този момент над скалния ръб се появи Баяз, почти пълзеше на четири крака, докато се прехвърляше над него. Зад него изникна безизразното лице на чирака му.

Първия магус се дотътри тежко, като се облягаше на жезъла си, и се свлече до скалата. Дишаше запъхтяно, а изпитото му лице беше плувнало в пот.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че навремето буквално тичах през този проход. Взимах разстоянието за два дни. — Разтрепераните му пръсти пуснаха жезъла и той изтропа сред изсъхналите съчки покрай брега. — Много отдавна беше…

— Мислех си… — подхвърли Лутар.

Уморените очи на Баяз се извъртяха към него, сякаш обръщането на цялата глава беше непосилно за магьосника.

— Мислил си и си ходил едновременно ? Дано не си се изтощил напълно, капитан Лутар.

— Защо отиваме на края на света?

— Уверявам те, не е заради самата разходка — намръщи се Баяз. — Онова, което търсим, е там.

— Да, ясно, но защо там?

— Хъ — изсумтя Феро.

Уместен въпрос.

Баяз пое дълбоко въздух и изду бузи.

— Няма мира за мен, а? След падането на Олкъс и смъртта на Глъстрод другите трима синове на Еуз се срещнаха. Ювенс, Бедеш и Канедиас. Обсъждаха какво да направят… със Семето.

— Дръжте! — викна Деветопръстия и метна втора риба върху камъните.

Баяз я изгледа с празен поглед, докато подскачаше и се мяташе, и отчаяно отваряше уста и хриле, поемайки задушаващия я въздух.

— Канедиас искаше да го изучи. Твърдеше, че може да го използва за добри цели. Ювенс се боеше от камъка, но не знаеше как да го унищожи, затова го остави под опеката на брат си. Но с течение на времето, след като дълги години раните на империята така и не заздравяха, той започна да съжалява за решението си. Тревожеше се, че Канедиас, жаден за власт, може да наруши Първия закон, както го наруши Глъстрод. Поиска от него камъкът да бъде оставен другаде. Първоначално Създателят отказа и доверието между двамата братя силно се разклати. Знам това, защото аз носех съобщенията между тях. Още тогава, както разбрах по-късно, двамата са подготвяли оръжията, които някой ден щяха да използват един срещу друг. Ювенс умоляваше, настояваше, накрая заплашваше и в крайна сметка Канедиас отстъпи. Така тримата синове на Еуз тръгнаха на път за Шамбулян.

— Няма по-далечно място от него в целия Кръг на света — промърмори Лонгфут.

— И точно затова беше избрано. Предадоха Семето на духа на острова, за да го пази за вечни времена.

— Заповядали са на духа да не го дава никому никога — промърмори Кай.

— И моят чирак за пореден път демонстрира невежеството си — изгледа го изпод вежди Баяз. — Не никога, господарю Кай. Ювенс беше достатъчно умен, за да знае, че не може да предвиди всичко. Той осъзна, че в бъдеще може да настъпят тежки времена, в които отново да има нужда от мощта на… това нещо. Затова Бедеш заповяда на духа да предаде Семето единствено на онзи, който носи жезъла на Ювенс.

— И къде е този жезъл? — сключи вежди Лонгфут.

Баяз посочи към дървената тояга, която използваше да се подпира на нея. Грубото невзрачно парче дърво лежеше на земята до него.

— Това ли е? — попита Лутар с доста голямо разочарование в гласа.

— А ти какво очакваше, капитане? — усмихна се Баяз. — Десетфутов лъскав боздуган от масивно злато, изписан с руни и инкрустиран с кристали, а на върха — диамант с размера на главата ти, така ли? — Първия магус изсумтя презрително. — Дори аз не съм виждал чак толкова голям камък. Най-обикновената тояга вършеше същата работа на господаря ми. От повече никога не се е нуждал. Едното парче дърво не прави от човека мъдрец, благородник или велик войн, същото се отнася и за парчето стомана. Не, момчето ми, силата идва от плътта, от сърцето и от главата. Най-вече от главата.