Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Почувства се ужасно самотен.

Пътят извиваше от запад и тръгваше през побелялата долина между две продълговати възвишения, обрасли с тъмни борови гори. Свършваше в брода на Уайтфлоу. Реката беше придошла от топящия се сняг и течеше бясно през скалите. Водата се пенеше и хвърляше във въздуха яростни пръски — не напразно северняците я наричаха Бялата река.

— Значи това е тя — промърмори Тъл, легнал по корем и надничащ от храстите.

— Това е — каза Кучето. — Освен ако някъде другаде на реката няма друга огромна крепост.

От билото се виждаше ясно. Високи дебели стени от гладък тъмен камък, образуващи правилен шестостен. Бяха високи поне дванайсет разкрача и на всеки ъгъл имаха по една масивна кръгла кула. Зад тях се виждаха каменните покриви на сгради, обграждащи вътрешен двор. Пред огромните стени имаше други, по-ниски, отново във вид на шестостен, наполовина на височината на вътрешните, но все пак достатъчно високи. Те също имаха защитни кули, по-тънки и по-ниски от вътрешните. Една от стените опираше в реката, а останалите пет бяха обградени от широк ров, което превръщаше крепостта в огромен остров от остър здрав камък. И до него водеше един-единствен мост, който свършваше в гигантска, с размерите на хълм, постройка над портите.

— Мамка му — каза Дау. — Виждали ли сте други такива стени? Как е успял Бетод да се намърда вътре?

— Няма значение как — поклати глава Кучето, — не може да побере цялата си армия вътре.

— Няма и да иска да го направи — каза Три дървета. — Не и Бетод. Той не действа така. Ще предпочете да е отвън, където да може да се движи и да причаква, откъдето ще може да ги излови по долни гащи.

— Хм — изсумтя Мрачния и кимна.

— Шибаният Съюз! — изруга Дау. — Никога няма да се научат да си отварят очите. През целия път дотук държахме Бетод под око, а те, мамка му, да го изпуснат да мине покрай тях без бой! Сега си седи на сигурно място зад стените, има храна и вода колкото му душа иска и доволно чака да му дойдем на крака!

— Е — цъкна с език Три дървета, — има ли смисъл да се вайкаме? Доколкото си спомням, Бетод и преди е успявал да ти се измъкне, Дау?

— Хм. Копелето има нюх за тия работи, умее да изниква там, дето никой не го чака.

Кучето погледна към крепостта, реката, дългата долина и гористите възвишения от другата страна.

— Със сигурност е оставил хора на онова било отсреща, а също и в гората около рова, напълно съм сигурен.

— Е, всичко си разгадал, нали, Куче? — погледна го с крайчеца на окото Дау. — Само едно още не ми е ясно. Тя лапа ли ти патката вече?

— К’во? — не разбра Кучето.

Тъл избухна в смях. Три дървета се изкиска под мустак. Дори Мрачния издаде подобен на смях звук, почти като въздишка, но по-силен.

— Най-обикновен въпрос бе, Куче — каза Дау. — Лапа ли го вече, или още не е?

Кучето го изгледа сърдито и прегърби рамене.

— Да ти сера…

— К’во? К’во викаш направила? — Тъл не можа да сдържи напушилия го кикот. — Срала отгоре му, така ли? Прав беше, Дау, тия долу в Съюза не ги правят като нас нещата.

Сега вече всички се смееха. С изключение на Кучето.

— Да ви пикая в устите — изръмжа той. — Що не вземете да си лапате помежду си патките? Така поне ще млъкнете.

— Не съм много сигурен, че ще свърши работа — плесна го по рамото Дау. — Знаеш го Тъл, вечно говори с пълна уста!

Тъл запуши уста с ръка и така се разхили, че от носа му изскочиха сополи. Кучето го изгледа кръвнишки, но със същия успех можеше да се надява да спре с гневен поглед падаща отгоре му скала. Естествено, не свърши работа.

— Хайде стига вече, тихо сега — промърмори Три дървета, още преди усмивката да бе слязла от лицето му. — Някой по-добре да иде да огледа по-отблизо. По-добре да знаем къде е оставил Бетод момчетата си, преди тълпата от глупаци от Съюза да се довлече по пътя.

В гърлото на Кучето заседна буца.

— Някой да иде, а? И кой от вас, копелдаци, ще е този някой?

Дау се ухили и пак го плесна по рамото.

— Аз викам, който вчера е пъхал пръчка в огъня, той да пълзи в студа днес, нали така, момчета?

Кучето се промъкваше между дърветата с лък в ръка и със стрела в него, но с отпусната тетива. Не искаше да се спъне някъде и да простреля собствения си крак или да направи някоя друга глупост. Знаеше, че стават такива неща, и не гореше от желание да се връща с куцукане в лагера, където да трябва да обяснява как така една от неговите стрели стърчи забита в крака му. До края на дните си нямаше да се отърве от подигравки.