Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Джизал отпи от водата.

— Ще се върнеш ли в Севера, след като всичко това свърши?

— Може би. Имам сметки за уреждане. Стари, тежки за уреждане сметки. — Севернякът вдигна рамене. — Но ако ги оставя неуредени, може за всички да е по-добре. Ще ме мислят за мъртъв и сигурно за всички това ще е голямо облекчение.

— Нямаш нищо, към което да се върнеш, така ли?

Логън примижа.

— Само още кръв. Всички от семейството ми са отдавна мъртви, изгнили в земята, а онези от приятелите, които не убих със собствените си ръце, убих с горделивостта и глупостта си. Толкова за моите постижения. Но за теб има още време, а, Джизал? Имаш шанса да заживееш мирен и спокоен живот. Ти какво смяташ да правиш?

— Ами… мислех си по въпроса… — той се покашля, притеснен, че като заговори сега за плановете си, това всъщност ги приближава към реалността. — Има едно момиче… така де, жена, имам предвид. Всъщност тя е сестра на мой приятел… казва се Арди. Мисля си, че може би… я обичам… — странно му се видя да обсъжда най-съкровените си чувства с човек, когото доскоро беше смятал за пълен дивак. С човек, който никога нямаше да вникне в правилата на живота в Съюза и никога нямаше да разбере каква жертва щеше да е това от страна на Джизал. Обаче му беше изключително леко да споделя с него. — Мислех си… ако тя поиска, разбира се… че можем да се оженим.

— Звучи ми като добър план — усмихна се широко Логън. — Ожени се за нея и почвай да сееш семената.

Джизал го погледна озадачен.

— Аз не разбирам много от земеделие.

Севернякът избухна в смях.

— Не такива семена бе, момче! — той го шляпна по гърба. — И един съвет, ако си склонен да приемаш съвети от типове като мен, гледай да измислиш да правиш нещо, което да не изисква убиване. — Наведе се и метна раницата на гърба си. — Убиването го остави за такива с по-малко мозък в главата. — Обърна се и тръгна нагоре по пътеката.

Джизал кимна замислено. Докосна белега на брадичката си и опипа с език дупката в зъбите си. Логън беше прав. Битките не са за него. Вече имаше един белег в повече.

Беше хубав ден. За пръв път от толкова много време насам на Феро не й беше студено. Приятно й бе да усеща слънцето върху себе си, горещо, прежурящо по лицето и голите й ръце. Сенките на скали и клони се очертаваха ясно по каменистата земя. Пръските от падащата вода край древната пътека блестяха, литнали във въздуха.

Другите бяха изостанали назад. Лонгфут не си даваше много зор, хилеше се на всичко и всички и плямпаше за красотата на гледките. Кай вървеше прегърбен и едва тътреше крака под тежестта на раницата си. Баяз пуфтеше, стискаше очи и се потеше, все едно всеки момент щеше да падне и да умре. Лутар се жалваше на всеки, готов да слуша, а такъв нямаше, за пришките по краката си, а тя и Деветопръстия крачеха отпред в пълно мълчание.

Точно както й харесваше да бъде.

Феро изкатери ронещия се ръб на една скала и се озова пред малък вир с тъмна вода, обграден от полумесец плоски камъни. От няколко легнали една върху друга и обрасли с висящ мъх скали течеше вода и падаше във вира. Отгоре надвесваха клони двойка тънки чепати дървета, чиито свежи листа блестяха и шумоляха от лекия ветрец. Слънцето искреше в накъдрената повърхност на водата. Прелитаха и лениво жужаха насекоми.

Красиво място, ако си от хората, които обръщат внимание на такива неща.

Не и Феро.

— Има риба — рече тя и се облиза.

Рибата ставаше много добре, набучена на пръчка и изпечена над огъня. Конското месо, което бяха взели със себе си, отдавна беше свършило и тя беше гладна. Когато клекна до водата да напълни манерката си, видя бледите сенки, които мърдаха под блестящата повърхност. Много риба. Деветопръстия тръшна тежката си раница на земята, седна на камъните до нея и започна да събува ботушите си. Нави крачолите на панталона си над коленете.

— Какво правиш, бял?

— Ще хвана малко рибка във вира — ухили й се той.

— С ръце? Дали си достатъчно сръчен с пръстите за целта?

— Мисля, че знаеш какво умея с пръстите.

Тя го изгледа намръщено, но усмивката му се разтегли още повече и около очите му се образуваха ситни бръчки.

— Гледай и се учи, жено. — Той нагази във водата, приведе се над повърхността и стиснал устни, заопипва внимателно около себе си.

— Какви ги върши? — Лутар остави раницата си до тази на Феро и изтри лъсналото си от пот лице с опакото на ръката.

— Глупакът си мисли, че може да хване риба.

— Хайде бе, с голи ръце?

— Гледай и се учи, момче — рече Деветопръстия. — Аа…