Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— И тук свършва моята почивка — въздъхна той. — Тази каруца ни служи добре, животните също, но проходите са прекалено стръмни за коне.

Сега Джизал видя пътеката. Едва забележима линия, която се виеше на зигзаг нагоре между високи туфи трева и отвесни канари и чезнеше зад билото на високия масив.

— Доста дълъг път — каза той.

— Хм, това е само първото възвишение, което ни чака днес — отвърна Баяз. — А след него има много други. Дори ако всичко върви по план, ще прекараме най-малко седмица в тези планини, момчето ми.

Джизал не посмя да попита какво да очаква, ако нещата не се развиеха по план.

— Ще носим малко багаж. Чака ни дълъг стръмен път нагоре. Вода и всичката останала ни храна. Също топли дрехи, защото нагоре ще е ужасно студено.

— Ранната пролет може би не е най-подходящото време за прекосяване на планини — измърмори едва чуто Лонгфут.

Баяз рязко извърна поглед към него.

— Бих казал, че най-подходящият момент да преминеш което и да било препятствие е винаги когато се окажеш от неподходящата му страна! Или може би предпочиташ да останем тук да чакаме лятото?

Навигаторът постъпи умно, прецени Джизал, като предпочете да не отговаря на въпроса.

— В по-голямата си част проходът е закътан, така че времето няма да е основният ни проблем. Ще имаме нужда от въжета обаче. Макар и тесен, в Старите времена пътят беше добър, но оттогава е минало много време. Може на места да е отнесен от пороите или да се е свлякъл в клисурата, кой знае? Може да се окаже, че ни чака доста катерене.

— Нямам търпение — промърмори Джизал.

— И сега иде ред на това. — Магьосникът отвори една от почти празните вече торби и разбута настрани сеното.

На дъното й лежеше кутията, която бяха взели от Кулата на Създателя — тъмен предмет върху белезникавата изсушена трева.

— И на кого се пада късметът да мъкне тая гад? — Логън извъртя нагоре очи изпод гъстите си вежди. — Искате ли да теглим чоп? Не, така ли?

Никой не му отговори и той изсумтя, докато подпъхваше ръце под кутията. Издърпа я през ръба на каруцата и единият й край изскърца пронизително, провлачвайки се по дървото.

— Е, май ще съм аз тогава. — Вените се издуха на врата му, докато слагаше кутията върху едно одеяло.

Гледката на кутията никак не допадна на Джизал — твърде много спомени. За потискащите коридори в Кулата на Създателя. За мрачните истории на Баяз за магия, демони и Другата страна. За факта, че това пътуване имаше цел, която той не разбираше, но само мисълта за нея му беше достатъчно неприятна. Зарадва се, когато най-накрая Логън уви кутията в одеялото и я сложи в раницата си — далеч от очите, ако не далеч от мислите му.

Всички имаха доста неща за носене. Джизал взе остриетата си, естествено, препасани в колана му. Дрехите на гърба си: тези с най-малко петна по тях, най-малко скъсани и вмирисани и съдраното, останало без един ръкав палто. Взе си резервна риза, намотано въже и половината от останалата им храна. За нея нямаше нищо против да беше малко по-тежка. Бяха останали само с последната кутия сухари, половин торба овес за каша и пакет сушена риба, от която на всички им се повдигаше с изключение на Кай. Нави на руло две одеяла и ги върза в горната част на раницата си. Закачи на колана си пълна манерка с вода и беше готов за тръгване. Доколкото можеше да е готов в дадените обстоятелства, естествено.

Кай разпрегна конете от каруцата, докато Джизал сваляше седлата и юздите от другите два. Не беше никак справедливо да ги изоставят, особено след като ги бяха докарали от Калкис дотук. Сякаш от тръгването им бяха минали години, замисли се Джизал. Сега той беше напълно различен човек от онзи, който потегли от града през необятната равнина. От спомена за собствените му надменност, невежество и егоизъм сгърчи недоволно лице.

— Ха! — извика той.

Конят го погледна тъжно, без дори да помръдне от място, после наведе глава и започна да пасе тревата в краката му. Джизал го погали по гърба.

— Е, предполагам, с времето ще намерят пътя си към равнините.

— Или пък не — изръмжа Феро и извади сабята си.

— Какво пра…

Извитото острие разсече наполовина шията на коня на Джизал и плисна топли пръски в лицето му. Предните крака на животното се подкосиха, то се строполи на една страна в тревата и от шията му потече обилно кръв.

Феро хвана едното му копито, издърпа го назад и започна да сече крака на коня със сабята си. Нанасяше резки точни удари пред смаяния поглед на Джизал. Тя вдигна глава и го изгледа навъсено.