Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Боя се, че нямам с какво да залагам — смотолеви Уест.

— Не се безпокой, полковник — ухили се Каспа, — вече не играем на пари. Без Лутар, който да ни обира до шушка, не си струва залагането.

— Той така и не се появи, а?

— Просто дойдоха и го свалиха от кораба. Хоф изпрати да го повикат. Оттогава не сме чували за него.

— Приятели нагоре по йерархията — отбеляза горчиво Бринт. — Сигурно се подвизава сега в Адуа на някое леко назначение и се олива от пиене и жени, докато на нас тука ни мръзнат задниците.

— Ако трябва да бъдем честни — подметна Яленхорм, — той и преди си се оливаше от пиене и жени.

— Както и да е — Каспа взе картите си от масата. — Сега играем за чест и слава.

— Не че ги има много — подметна саркастично Бринт.

Останалите избухнаха в смях. Каспа чак изплю глътката алкохол от устата си и той потече по брадата му. Уест вдигна вежди. Явно всички вече бяха пияни и колкото по-бързо се присъедини към тях, реши той, толкова по-добре. Обърна на екс и втората чаша и посегна за бутилката.

— Ще ти кажа едно — каза Яленхорм, докато пренареждаше картите в ръката си с вдървени от студа пръсти. — Нямаш представа как се радвам, че не се налага да казвам на сестра ти за теб. От седмици не спя и мисля как точно да го направя, но все нищо не мога да измисля.

— Това е, защото по принцип в главата ти мисъл не влиза — каза Бринт и всички отново прихнаха да се смеят.

Този път дори Уест успя криво-ляво да се усмихне, но за кратко.

— Как беше в битката? — попита го Яленхорм.

Уест се загледа в чашата си.

— Зле беше. Северняците ни заложиха капан и Ладисла влетя право в него. Пожертва напразно кавалерията. Изневиделица падна мъгла, толкова гъста, че не виждаш по-далече от носа си. Преди да усетим какво става, конницата им ни връхлетя. Отнесох удар в главата, така поне мисля. Следващият ми спомен е, че лежа по гръб в калта, а срещу мен се носи северняк. С ето това в ръцете — Уест изтегли меча от колана си и го сложи на масата.

Тримата офицери го зяпнаха смаяно.

— Майко мила — промълви Каспа.

— И как успя да го победиш? — ококори се Бринт.

— Не съм. Помните ли девойката, за която ви споменах…

— Да, е?

— Тя му разби главата с чук. Спаси ми живота.

— Майко мила — обади се отново Каспа.

— Ама че жена! — Бринт подсвирна с уста и се тръшна на стола си.

Уест продължаваше да гледа втренчено чашата в ръката си.

— Да, би могло да се каже. — Спомни си усещането за спящата до него Кадил и топлината на дъха й върху бузата си. Ама че жена. — Да, определено може да се каже. — Пресуши чашата си, изправи се и пъхна северняшкия меч в колана си.

— Тръгваш ли вече? — попита Бринт.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа.

Яленхорм се изправи до него.

— Трябва да ти благодаря, полковник. За това, че ме изпрати като вестоносец. Оказа се прав. Нямаше да мога да направя нищо кой знае какво там.

— Така е — Уест пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Нищо нямаше да можеш да направиш.

Вечерта беше тиха и мразовита. Ботушите на Уест се хлъзгаха и жвакаха в полузамръзналата кал. Тук-там горяха огньове, около тях седяха скупчени мъже. Бяха се увили във всички дрехи, с които разполагаха. Измъчените им лица бяха оцветени в жълто от пламъците и обвити в пара от дъха им. На склона над лагера един от огньовете гореше по-силно и Уест се насочи към него с омекнали от алкохола крака. Приближи се и видя до огъня две седящи фигури.

Дау пушеше лула. Димът на дървесната гъба се виеше между устните му, изкривени в обичайната отровна усмивка. Между кръстосаните му крака стърчеше отворена бутилка, а на земята около него се търкаляха няколко празни. Някъде отдясно, в тъмното, Уест чу някой да пее на северняшки фалшиво, с мощен дебел глас: „Посече го до коокаал. Не. До коокаал. До… как беше бе?“

— Наред ли е всичко? — попита Уест и протегна облечените си в ръкавици ръце към пращящите пламъци на огъня.

Три дървета му се усмихна широко, поклащаше се леко напред-назад. Уест се зачуди дали не вижда за първи път възрастния войн да се усмихва.

— Тъл отиде да пикае — той посочи с палец надолу по склона. — И пее. А аз съм пиян като свиня. — Отпусна се бавно назад и легна по гръб с разперени ръце и крака в снега. — И пуших гъба. И съм вир-вода. Подгизнал съм, все едно съм преплувал шибаната Крина. Къде сме бе, Дау?

Черния притвори очи се загледа над огъня, сякаш се взираше и нещо в далечината.

— На нищото в средата сме, мамка му — каза той и размаха лулата. Изкиска се, сграбчи единия ботуш на Три дървета и го раздруса. — Къде другаде да сме ние? Искаш ли да пробваш, Бесен? — той тикна лулата в лицето на Уест.