Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Беше доста тежко пътуване, господине.

— Разбира се, разбира се — кимна Бър. — Гадно пътуване в най-неподходящия сезон от годината. Както излиза, добре че изпратих тези северняци с теб, а?

— Наистина, господине. Смели и изобретателни момчета. Неведнъж ми спасиха живота. — Уест погледна към Пайк, който се спотайваше в сянката на почтително разстояние зад гърба му. — Спасиха живота на всички ни.

Бър хвърли поглед към обгорялото лице на престъпника.

— А това кой е?

— Пайк, господине, сержант от наборната войска на Старикса, беше откъснат от своята част по време на битката. — Лъжите се сипеха от устата на Уест с изненадваща лекота. — Той и едно момиче, доколкото знам, дъщеря на един от готвачите ни, се присъединиха към нас, когато тръгнахме на север. Той много помогна, господине, точният човек, който ти трябва, когато стане напечено. Нямаше да успеем без него.

— Отлично! — каза Бър, отиде до престъпника и стисна ръката му. — Браво. Твоя полк го няма вече, Пайк. Съжалявам, но почти няма оцелели от него, съвсем малко са се измъкнали. Обаче аз винаги имам нужда от надеждни момчета тук, в щаба. Особено такива, на които може да се разчита в тежка ситуация. — Той въздъхна дълбоко. — Не разполагам с кой знае колко такива хора. Надявам се да се съгласиш да останеш с нас.

— Разбира се, лорд-маршале, за мен ще е чест — каза Пайк и преглътна смутено.

— Какво стана с принц Ладисла? — попита Бър.

Уест въздъхна и сведе поглед.

— Принц Ладисла… — той се отнесе в мисли и поклати бавно глава. — Появиха се конници, изненадаха ни и нахлуха в щаба… после го търсих, но…

— Разбирам. Е, това е положението. Изобщо не биваше да му се възлага командване на собствена част, но какво можех да направя? Аз съм просто командир на тази проклета армия! — и положи бащински ръка на рамото на Уест. — Не се самообвинявай. Знам, че си направил каквото си могъл.

Уест не посмя да вдигне очи. Кой знае какво ли би казал Бър, ако знаеше какво наистина се беше случило в дивата пустош.

— Има ли други оцелели? — попита той.

— Шепа, не повече от шепа, при това в жалко състояние.

Бър се оригна, примижа и разтри корема си.

— Моля да ме извините. Проклетият стомах ме тормози. С тази храна тук… уф. — Пак се оригна.

— Извинете, господине, но какво е положението ни в момента?

— Право на въпроса, а, Уест? Винаги съм харесвал това у теб. Веднага по същество. Ами ще бъда откровен. След като получих писмото ти, реших да се върна на юг, за да покрия подстъпите към Остенхорм, но времето беше ужасно и не можахме да изминем почти никакво разстояние. Северняците като че ли са навсякъде! Бетод може и да е повел основните си сили към Кумнур, но е оставил достатъчно много от хората си тук, за да ни отровят живота. Снабдителните ни линии бяха подложени на непрестанни набези, влизахме в куп безсмислени кървави сражения и нощни нападения, които почти успяха да хвърлят в паника цялата дивизия на Крой.

Паулдър и Крой. Неприятните спомени нахлуха в главата на Уест и изведнъж несгодите на прехода на север започнаха да му изглеждат като почти приятни преживявания.

— Как са генералите? — попита.

Бър свъси гъстите си вежди.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега положението е по-зле и отпреди? Събереш ли ги заедно, няма начин да не почнат с дрязгите си. Сега ми се налага да провеждам срещите си с тях в различни дни, само и само да избегна юмручни схватки в щабната шатра. Смехотворна работа! — хвана ръце на гърба си и закрачи из шатрата. — Но неприятностите ми с тях са нищо в сравнение със студа. Имам хора с измръзвания, с треска, скорбут, полевите лечебници преливат. На всеки, паднал в битка, се падат по двайсет жертви на зимата, а онези, които още са на крак, почти нямат сили за битки. А за разузнавателни мисии, ха! Дори не ми се говори! — стовари длан върху масата с картите. — Тези карти са плод на нечие въображение. Напълно безполезни са, а нямаме никакви кадърни съгледвачи. Всеки ден мъгла, сняг, не виждаш другия край на лагера! Честно казано, Уест, нямаме никаква представа къде са основните сили на Бетод в момента…

— Той е на юг, господине, на два дни път след нас.

Веждите на маршала подскочиха.

— Така ли?

— Да, господине. Три дървета и момчетата му го държаха под око през целия преход, дори оставиха няколко неприятни изненади за съгледвачите му.

— Като тези, с които спипаха нас, а, Уест? Опънато през пътя въже и така нататък, такива ли? — той се засмя тихо. — Два дни път, казваш. Полезна информация. Много полезна информация! — примижа отново и с ръка на корема отиде до масата. Взе линия и започна да измерва разстоянието на една от картите. — Два дни поход. Това ще рече, че е някъде тук. Сигурен ли си?