Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Сигурен съм, маршале.

— Ако се е насочил към Дънбрек, ще мине в близост до позицията на Паулдър. Може да успеем да го въвлечем в битка, преди да ни е заобиколил, та дори и да му спретнем някоя изненада, с която добре да ни запомни. Браво, Уест, браво! — Бър хвърли линията на масата. — Но сега трябва да си починеш.

— По-добре веднага да се захващам, господине…

— Знам и ще си ми от голяма полза, но все пак почини си ден-два, с това светът няма да се свърши. Минал си през какво ли не.

Уест преглътна. Изведнъж се почувства страшно изморен.

— Добре, маршале. Трябва да напиша писмо… на сестра ми.

— Обзе го странно усещане, докато го казваше. От седмици не се беше сещал за нея. — Трябва да й кажа, че… че съм жив.

— Добра идея, полковник. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

— Бър се обърна и се наведе над картите.

— Няма да забравя това — прошепна Пайк в ухото на Уест, докато излизаха от шатрата.

— Нищо особено. И двамата няма да липсвате на никого в наказателната колония. Сега отново си сержант Пайк, това е. Можеш да загърбиш миналото.

— Няма да го забравя. Отсега нататък съм ви верен до гроб, полковник Уест, каквото и да става. Верен до гроб!

Уест кимна и тръгна намръщен през снега. Войната отнема не малко човешки животи. Но очевидно на някои тя дава втори шанс.

Уест спря пред входа. Чу гласове и смях отвътре. Познати гласове. Те трябваше да му вдъхнат усещането за безопасност, топлота, да се почувства добре дошъл, но нищо такова не се случи. Напротив, разтревожиха го. Изплашиха го дори. Те знаят. Ще го сочат с пръст и ще изкрещят: „Убиец! Предател! Звяр!“ Обърна се назад към студа. Снегът се сипеше кротко върху лагера. Близките палатки чернееха на белия сняг, по-далечните изглеждаха сивкави, а от онези в далечината бяха останали само призрачни очертания, загатнати силуети в снежната пелена. Нищо не помръдваше. Всичко беше притихнало. Пое дълбоко въздух и отметна покривалото на входа.

Тримата офицери седяха около разнебитена сгъваема маса, сложена близо до нажежена желязна печка за дърва. Брадата на Яленхорм беше пораснала и висеше като металната част на права лопата под брадичката му. Каспа беше увил червен шал около главата си. Бринт беше навлечен с огромен сив шинел и раздаваше карти на двамата си приятели.

— Мамка му, спускай по-бързо това покривало, че измръзнахме… — челюстта на Яленхорм увисна. — Не може да бъде! Полковник Уест!

Бринт скочи като опарен.

— Мамка му!

— Казах ви! — викна Каспа, захвърли картите и се ухили до уши. — Казах ви, че ще се върне!

Тримата наобиколиха Уест, стискаха ръката му, шляпаха го по гърба и го дърпаха да влезе в палатката. Нямаше окови за ръцете, нямаше извадени саби, нямаше обвинения в измяна. Яленхорм го отведе до най-хубавия стол, в смисъл този, чието разпадане беше най-малко вероятно в непосредствено бъдеще, докато Каспа се зае да духа в една чаша и да търка стъклото с пръст. Бринт издърпа тапата от бутилка.

— Кога пристигна?

— Как дойде дотук?

— Беше ли с Ладисла?

— Участва ли в битката?

— Чакайте малко — извика Яленхорм, — дайте на човека да си поеме въздух!

— Няма нищо — махна му с ръка Уест. — Дойдох тази сутрин и веднага щях да ви потърся, ако не ми се налагаше първо да проведа две изключително належащи срещи, едната с вана и бръснач, а другата с маршал Бър. Бях с Ладисла по време на битката. Дойдох дотук, като изминах целия път пеша, прекосих половината страна с петима северняци, едно момиче и човек без лице. — Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Примижа и пое шумно въздух през стиснати зъби, докато парливата течност прогаряше стомаха му. Вече не съжаляваше, че реши да влезе. — Не се стискай — каза на Бринт и протегна към него празната чаша.

— Извървял си пеша целия този път — прошепна Бринт и поклати глава, докато пълнеше чашата му — с петима северняци. И момиче, казваш?

— Точно така. — Уест се почуди къде ли е сега Кадил. Дали има нужда от помощ… глупости, тя може да се грижи за себе си. — Значи си успял с писмото, а, лейтенант? — обърна се той към Яленхорм.

— Изкарах няколко неспокойни и студени нощи на път — ухили се здравенякът, — но успях, да.

— Само че вече е капитан Яленхорм — каза Каспа и седна.

— Всъщност благодарение на теб — скромно сви рамене Яленхорм. — Когато пристигнах, лорд-маршалът ме зачисли към щаба си.

— Но капитан Яленхорм, жив и здрав да е, все още намира време за нас, малките хора — Бринт наплюнчи палец и раздаде четири ръце.