Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ау! — изписка лихварят и се изтърколи настрани.

От носа му бликна тъмна кръв и покапа по новия килим. Глокта усети как на лицето му се изписва изненада. Това не го очаквах.

— На ти, шибано копеле! — следващият ритник го улучи в устата и отметна назад главата му. По отсрещната стена пръснаха капки кръв. Накрая обувката на Арди се вряза с глух удар в корема му и той се преви на пода. — Ти… — озъби се тя — ти… — ритна го отново, и отново, и отново.

Свит на кълбо, Фалоу се тресеше, пъшкаше и стенеше. Фрост пристъпи напред, но Глокта вдигна пръст и го спря.

— Спокойно — промърмори. — Тя се справя доста добре и без помощ.

Постепенно ритниците започнаха да се сипят все по-нарядко Арди се задъха тежко. Петата й се заби в ребрата на лихваря, после върхът на обувката й пак улучи носа му. Ако някога й доскучае да си седи вкъщи, може да направи бляскава кариера като практик. Арди се наведе и се изплю в лицето на Фалоу. После пак го ритна, залитна назад и се подпря на полираното дърво на бюфета. Остана там, задъхана и превита.

— Доволна ли си? — попита Глокта.

Тя вдигна глава и го погледна през разбърканата си коса.

— Не още.

— Ако го пориташ още малко, по-добре ли ще ти стане?

Тя погледна към запъхтяния на килима Фалоу и челото й се сбърчи. Засили се и го срита здраво в ребрата, олюля се, изтри носа си с ръка и отметна кичурите коса от лицето си.

— Готова съм.

— Чудесно. Изчезвай оттук — изсъска Глокта. — Вън, червей такъв.

— Разбира се — смотолеви Фалоу и от устата му потекоха кървави лиги по килима, докато пълзеше на четири крака към вратата. През целия път Фрост вървеше надвесен над него. — Разбира се, началник! Благодаря ви! Много благодаря на всички ви!

Входната врата се затръшна.

Арди се стовари тежко на един от столовете, подпря лакти на коленете си и зарови в шепи лице. Глокта видя, че ръцете й леко трепереха. Изморително е да нараняваш някого. От опит го знам. Особено ако ти липсва практика.

— На твое място не бих се чувствал зле заради това. Той си го заслужаваше.

Арди вдигна глава и в погледа й се четеше решителност.

— Заслужаваше повече. И, не, не се чувствам никак зле.

— И това не бях очаквал. Искаш ли да му се случи нещо повече?

Арди преглътна и се облегна назад.

— Не.

— Ти решаваш. Хубаво е да имаш избор. Може би ще искаш да се преоблечеш.

— О. — Арди погледна надолу. Пръските от кръвта на Фалоу по роклята й стигаха чак до коленете. — Нямам какво друго да облека…

— Имаш цяла стая с дрехи на горния етаж. Специално се погрижих. Също така ще ти набавя и свястна прислуга.

— Нямам нужда от прислуга.

— Имаш. И дума да не става да живееш сама.

— Нямам с какво да им плащам — вдигна безпомощно рамене Арди.

— Не се безпокой. Аз ще имам грижата. Благодарение на безкрайната щедрост на приятелите ми от „Валинт и Балк“. Няма нужда да се безпокоиш за нищо. Дадох дума на брат ти и смятам да изпълня обещанието си. Съжалявам, че се стигна дотук. Бях много зает… в Юга. Между другото, имаш ли новини от него?

Арди вдигна рязко глава и го погледна с отворена уста.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

Тя преглътна и отново наведе глава.

— Колем е бил до Ладисла в онова сражение, за което всички говорят. Били са взети пленници, които по-късно са откупени, но той не бил между тях. Предполага се, че… — Арди замълча и се вторачи в кръвта по роклята си. — Предполага се, че е бил убит.

— Убит? — прошепна Глокта.

Тя кимна и зарови лице в шепите си.

Уест надзърна от шубрака и погледна през танцуващите във въздуха снежинки към подножието на хълма, където беше предният пост на съюзническата армия. На отсрещната страна на потока часовите седяха прегърбени в кръг около слаб огън, на който вдигаше пара тенджера. Бяха облечени с дебели шинели и дъхът им излизаше на пара от устите им. Оръжията им лежаха небрежно захвърлени в снега. Уест знаеше какво им е в главите. Бетод може да се появи тази седмица или следващата, но битката със студа никога не свършваше, нея трябваше да водят ежедневно, ежечасно.

— Така — каза Три дървета. — По-добре да идеш сам. Може да не им хареса, ако вземем да се изсипем с момчетата.

— Може да решат да пострелят по нас — ухили се Кучето.

— А ще е жалко — изсъска Дау — след целия зор, дето си дадохме да дойдем дотук.

— Когато са готови за гледката на тумба северняци, които излизат с небрежна походка от гората, ще ни викнеш, нали?