Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Фрост кимна отново и розовите му очи проблеснаха в мрака на антрето.

— Сълт ни чака — подхвърли Витари.

Стоеше на стълбите, опряла лакти и провесила ръце от парапета.

— Естествено. — Глокта примижа от болка, докато куцаше към вратата.

А ние не искаме да караме Негово високопреосвещенство да чака.

„Так“, „туп“, болка, това беше ритъмът на походката му. Първо увереното „так“ от тока на десния му ботуш, после отекващото по коридора „туп“ от бастуна и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата пробождаща болка в коляното, задника и гърба. „Так“, „туп“, болка.

Беше извървял цялото разстояние от доковете до къщата на Арди, а оттам до Агрионт, а после чак дотук, високо горе в Палатата на въпросите. Докуцах. Сам. Без чужда помощ. Сега всяка стъпка беше равна на агония. Всяко движение кривеше лицето му от болка. Сумтеше, потеше се, проклинаше. Но проклет да съм, ако забавя крачка.

— Обичаш нещата да стават по трудния начин, а? — промърмори Витари.

— Че защо пък да е по лесния? — сопна се Глокта. — За твое успокоение този ни разговор най-вероятно ще се окаже последният, който водим.

— Защо тогава си правиш труда? Защо просто не избягаш?

Глокта прихна.

— В случай че не си забелязала, аз съм изключително слаб бегач. Освен това съм любопитен. Любопитен да разбера защо Негово високопреосвещенство не ме остави да гния в Дагоска задно с останалите.

— Любопитството ти може да се окаже смъртоносно.

— Ако архилекторът иска смъртта ми, куцането в обратна на него посока няма да ми помогне много. По-добре да я посрещна изправен пред него. — Внезапен спазъм в крака го накара да примижи. — Или седнал. Но при всички положения лице в лице и с отворени очи.

— Ти решаваш.

— Точно така. Може би е последният избор, който правя.

Двамата влязоха в преддверието на кабинета на Сълт. Глокта наистина остана безкрайно изненадан, че беше успял да стигне чак до мястото. През целия път нагоре очакваше да бъде хванат от всеки маскиран практик, с когото се разминаваха по коридорите, и всеки облечен в черно инквизитор да изкрещи заповед за незабавното му арестуване. Но ето ме сега тук. Всичко си беше постарому, масивното бюро, тежките столове, двамата едри практици от двете страни на огромната врата.

— Аз съм…

— Началник Глокта, разбира се — секретарят на Сълт сведе почтително глава. — Можете да влезете веднага. Негово високопреосвещенство ви очаква.

От отворената врата на кабинета на архилектора се процеждаше светлина в мрачното преддверие.

— Аз ще изчакам тук. — Витари се стовари на един от столовете и преметна крак върху крак.

— Няма да се наложи да чакаш дълго. Това ли са последните ми думи? — Глокта изруга наум, докато пристъпваше към вратата.

Трябваше повечко да се постарая, да измисля нещо по-възвишено. Поколеба се, когато застана на прага, пое дълбоко въздух и влезе.

Същата просторна овална стая. Същите тъмни мебели, същите мрачни картини по светлите стени, същият огромен прозорец със същата гледка към университета и Кулата на Създателя. Няма скрити под масата убийци, няма притаил се зад вратата палач със секира в ръце. Само Сълт, седнал на бюрото си с писалка в ръка, чието перо се плъзгаше плавно по лист хартия пред него.

— Началник Глокта! — архилекторът скочи и се понесе по лъснатия под към него с елегантна походка и развяна зад гърба бяла дреха. — Така се радвам на благополучното ви завръщане!

Лицето на Сълт изглеждаше съвсем искрено и това накара Глокта да смръщи чело. Беше подготвен за почти всичко друго, но не и за такъв прием.

Сълт му поднесе ръката си и камъкът на пръстена му заискри с виолетови пламъци. С изкривено от гримасата лице Глокта се наведе да го целуне.

— Служа и се подчинявам, Ваше Високопреосвещенство.

Изправи се с мъка. Ха, няма нож в гърба? Междувременно Сълт вече се носеше с елегантната си походка към бюфета и се усмихваше ведро.

— Заповядай, седни, ако обичаш! Не е нужно да чакаш покана.

Откога? Глокта се намести с пъшкане на един от столовете, без много да се задълбочава в търсене на стърчащи от седалката отровни шипове. Сълт беше отворил една от вратичките и ровеше и бюфета. А така, сега ще извади зареден арбалет и ще ме простреля в шията. Но вместо това в ръката му се появиха две чаши.

— Предполагам, готов си да приемеш поздравления? — подхвърли през рамо Сълт.