Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ти!

Глокта видя през рошавата й коса как опулва очи от изненада. Лицето на Арди беше изпито и бледо, не каквото го помнеше. Роклята й беше измачкана и прекалено тънка за студа в стаята. Тя безуспешно се опита да я поприглади с разтреперани ръце, после взе да оправя кичурите на немитата си коса. В следващия момент избухна в гърлен смях.

— Страхувам се, че не съм подготвена да приемам посетители.

Глокта чу тежките стъпки на Фрост в антрето и миг по-късно го видя да изниква на прага със стиснати юмруци.

— Всичко е наред — вдигна пръст Глокта, — чакай отвън.

Албиносът изчезна в мрака на антрето, а Глокта прекоси с куцане скърцащия под на всекидневната.

— Какво е станало тук?

— Оказа се, че баща ми съвсем не е бил в такова добро финансово състояние, както смятаха всички. — Устните й се изкривиха. — Имал е дългове. Малко след като брат ми замина за Англанд, дойдоха да си вземат дължимото.

— Кой?

— Човек на име Фалоу. Взе всички пари, които имах, но се оказаха недостатъчно. После взеха сребърните прибори и малкото бижута, останали от майка ми. Дадоха ми шест седмици да набавя останалата сума. Освободих прислужницата си, продадох всичко, което успях, но искаха още. И пак дойдоха. Преди три дни. Изнесоха всичко. Фалоу ми каза да съм се благодаряла, че ми оставя роклята на гърба.

— Ясно.

Арди пое дълбоко въздух и потрепери, докато го издишваше.

— Оттогава седя пред този прозорец и мисля откъде момиче без приятели и роднини може да изкара някакви пари. — Погледна го в очите. — Сетих се само за един начин. И смея да твърдя, че ако имах кураж, досега да съм го направила.

Глокта издиша шумно през стиснати зъби.

— Значи имаме късмет, че си такава страхливка.

Той измъкна единия ръкав на палтото си и с мъка се заизвива, за да го отърси от гърба си. След като най-после успя, се засуети с бастуна, докато го прехвърляше в другата ръка, за да се отърве окончателно от палтото. Мамка му. Дори жест не мога да направя с малко повече финес в движенията. Най-накрая протегна ръка и залитайки леко, й подаде палтото.

— Сигурен ли си, че нямаш повече нужда от него?

— Вземи го. Така ще ми спестиш обличането на проклетото нещо.

Това предизвика нещо като усмивка на лицето й.

— Благодаря ти — рече Арди и се наметна. — Опитах да те намеря, обаче… не знаех къде си…

— Съжалявам, но сега съм тук. Вече няма нужда да се тревожиш за нищо. Тази вечер ще пренощуваш при мен. Жилището ми не е голямо, но все ще измислим нещо за една нощ. Когато заплувам по корем във водата при доковете, ще се освободи достатъчно място.

— А после?

— Утре ще се върнеш тук. И ще завариш къщата каквато беше.

— Но как? — вторачи се в него Арди.

— О, аз ще имам грижата. Но сега първо да те заведа на топло. Началник Глокта. Приятел на самотните.

Докато той говореше, Арди притвори очи и задиша тежко през носа. Започна леко да се олюлява, сякаш повече нямаше сила да стои. Странно как трудностите ни държат на крака и докато ни натискат отгоре, успяваме да им устоим. Но изчезнат ли, силите моментално ни напускат. Глокта протегна ръка да я подхване да не падне и почти докосна рамото й, но в последния момент очите й се отвориха, тя се изпъна отново и той дръпна ръката си.

Началник Глокта, спасител на млади дами в беда. Поведе Арди през антрето до разбитата врата.

— Дай ми само минутка с моите практици.

— Разбира се. — Арди вдигна глава и го погледна с големите си зачервени от плач черни очи. — Благодаря ти. Кой каквото ще да казва, ти си добър човек.

Глокта едва потисна напушилия го смях. Добър човек? Съмнявам се, че Салем Рюз ще се съгласи с теб. Или пък Гофред Хорнлак, или магистър Коулт, или Корстен дан Вурмс, генерал Висбрук, инквизитор Харкър, или който и да било от стотиците други, пръснати из наказателните колонии в Англанд или обкръжени и чакащи смъртта си в Дагоска. При все това Арди Уест мисли, че аз съм добър човек. Странно и не съвсем неприятно усещане. Почти като усещането да си отново човек. Жалко, че вече е толкова късно.

Когато Арди излезе навън, наметната с палтото му, той кимна на Фрост да се приближи.

— Имам задача за теб, стари приятелю. Една последна задача. — Глокта стовари ръка на огромното рамо на албиноса и го стисна. — Познаваш ли лихвар на име Фалоу?

Фрост кимна.

— Искам да го намериш, да си поговорите и да се постараеш да боли. Доведи го тук и му обясни кого е обидил. Всичко тук да се възстанови, да стане по-добре, откакто е било преди, така ще му кажеш. Дай му един ден. Ако не стане, го намери отново, където и да се е покрил, и започни да го режеш. Ясно? Ще ми направиш тази услуга, нали?