Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Е… — смотолеви неловко Джизал. — Добре ли си?

Очите на Деветопръстия се извъртяха към него.

— О, върхът съм — отвърна подигравателно той. — По-добре не съм бил никога. Как, мамка му, успяхте да измъкнете каруцата?

— Конете сами я издърпаха навън — вдигна рамене чиракът.

— Господарят Кай обича да омаловажава нещата — нервно се изкикоти Лонгфут. — Това препускане към южната порта на града беше истинско приключение…

— Измъкнали сте се с битка, така ли?

— О, не и аз, разбира се, битките не са сред моите…

— Така си и мислех. — Логън се наведе и се изплю сърдито на земята.

— Можем поне да опитаме да проявим малко признателност — изграчи Баяз. Въздухът свистеше и хриптеше в гърлото му при всяко издишване. — Все пак има толкова много, за което да сме благодарни. Всички сме още живи.

— Сигурен ли си? — ядно подметна Феро. — Ти нямаш много вид на жив.

Джизал осъзна, че е напълно съгласен с нея. Ако Първия магус беше умрял в Олкъс, пак нямаше да изглежда толкова зле сега, дори и да беше започнал вече да се разлага.

Феро свали разпраната си риза и гневно я захвърли на земята. По слабия й гръб заиграха мускули и жили.

— К’во зяпаш бе, мамка му? — озъби се на Джизал.

— Нищо — отвърна той и заби поглед в земята.

Когато се осмели да вдигне отново очи, Феро вече закопчаваше чистата риза. Е, не точно чиста. Същата риза Джизал беше носил преди няколко дни.

— Тази е една от моите…

Феро му хвърли такъв кръвнишки поглед, че той отстъпи крачка назад.

— Но няма никакъв проблем да я вземеш… естествено…

— Сс — отвърна Феро и взе да загащва ризата в панталона си.

Мушкаше яростно дрехата надолу и гледаше така свирепо, все едно ръгаше някого с камата си. Най-вероятно мен самия, помисли си Джизал. Като цяло не се получи сърцераздирателната другарска среща, на която се беше надявал, въпреки че в неговите очи поне напираха сълзи.

— Ще ми се никога повече да не видя това място — подхвърли тъжно.

— Съгласен — каза Логън. — Не е толкова безлюдно, колкото го мислехме, а? Дали ще можеш да измислиш някакъв друг път за на връщане?

Баяз се намръщи.

— Би било благоразумно от наша страна. Ще се спуснем по реката до Калкис. От тази страна по-надолу по течението има гори. Няколко здрави дънера, привързани заедно, и могъщата Аос ще ни отнесе право до морето.

— Или в гроба. — Споменът за препускащите води в каменния каньон беше все още жив в мислите на Джизал.

— Моите надежди са в полза на положителния резултат. Както и да е, преди да мислим за връщане, ни чакат още доста мили път на запад.

— Така е — кимна Лонгфут, — включително преход през страховитите планини.

— Чудно — каза Логън, — нямам търпение да ги видя.

— Аз също. За беда не всички коне оцеляха — навигаторът вдигна вежди. — Имаме два за каруцата и два за яздене… което ще рече, че двама остават без кон.

— Аз бездруго мразя проклетите твари — каза Логън, отиде до каруцата, качи се отзад и се намести срещу Баяз.

Настъпи дълго мълчание. Всички обмисляха положението. Два коня, трима ездачи. Нямаше изход от ситуацията. Лонгфут пръв наруши мълчанието.

— Аз, разбира се, ще се нуждая от кон, за да определям маршрута ни. Работата на съгледвача е от първостепенна важност за всяко пътуване, но за беда изисква кон…

— Аз май по-добре да яздя — промърмори Джизал, — с този крак…

Феро погледна към каруцата. Джизал видя как за миг очите й се срещнаха с очите на Деветопръстия и в този поглед имаше забележима враждебност.

— Аз ще вървя — каза сърдито тя.

Валеше, когато началник Глокта влизаше с куцукане в Адуа. Гаден ситен дъждец и силен вятър откъм морето, от които подвижният мост на кораба, скърцащото дърво на кея и каменната настилка бяха станали хлъзгави като рибешки люспи. Глокта прокара език по изранените си венци, разтри бедрото на сакатия си крак и смръщено огледа сивата крайбрежна улица. На десетина крачки от него двама начумерени стражи стояха облегнати на порутената стена на един склад. Малко по-нататък група докери водеха разгорещен спор за камара сандъци. Един треперещ просяк тръгна към него, но веднага се отказа и изчезна нанякъде.

Аа, няма ли ги тълпите от ликуващи поданици на Съюза? Къде ли е килимът от цветя? И къде ли са се покрили припадащите от вълнение девици? Всъщност не беше ни най-малко изненадан от подобно посрещане. И предишния път, когато се връщаше от юг, беше абсолютно същото. Тълпите рядко си дават зор с овации за победения независимо колко смело се е бил, какви саможертви е направил или колко нищожни са били шансовете му за успех. Девиците се подмокрят от победи, без значение колко са незначителни и напълно безсмислени, но при едно „направих всичко възможно“ най-много да се изчервят. Боя се, че същото се отнася и за архилектор Сълт.