Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ъър — изстена Феро с отворена уста и плъзна горещите си меки устни по бузата му.

Логън усети по устата си топлия й кисел дъх. Кожата й се търкаше в неговата, залепваше за нея, после се отлепяше.

— Аа — изръмжа Логън и Феро започна да притиска към него ханша си, напред, назад, напред, назад, напред, назад.

— Ъър. — Едната й ръка го сграбчи за брадата и един пръст се пъхна в устата му.

Другата ръка беше между краката й и започна да се плъзга нагоре-надолу. Логън усети влажни пръсти, които стиснаха топките му. Доста болезнено. Доста приятно.

— Аа.

— Ъър.

— Аа.

— Ъър.

— Ааа…

— Какво?

— Ъ…

— Шегуваш се!

— Ами…

— Тъкмо започвах!

— Нали ти казах, че мина много време…

— Явно са били години! — тя се изхлузи от омекналия му член, избърса се между краката и ядосано изтри ръка в стената.

После легна на една страна, обърна му гръб, сграбчи палтото и се зави с него.

Голям срам, няма що, помисли си Логън.

Изруга тихо. Толкова чакане и накрая не успя да задържи. Почеса натъжено лице и зачопли наболата си брада. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям любовник е.

Погледна към тъмния силует на Феро. Щръкнала коса, дълъг врат, остро рамо и тънка ръка, притиснала палтото към тялото й. Дори през грубия плат успяваше да различи извивката на ханша й, досещаше се за линиите на тялото й отдолу. Погледна кожата й. Знаеше какво е усещането й — гладка, лъскава, хладна. Заслуша се в дишането й. Тихо, бавно, топло…

Чакай малко.

Нещо там долу се раздвижваше отново. Болезнено, но със сигурност се втвърдяваше. Единственото преимущество на многото време — скоро после си отново готов. Щеше да е жалко да пропусне възможността само защото го е било страх да опита. Плъзна се надолу по стената, приближи се до нея и се покашля.

— Какво?

Гласът й беше рязък и сърдит, но недостатъчно, за да го откаже.

— Ами дай ми още минутка, пък после може би…

Той повдигна палтото и прокара ръка по тялото й. Чу тихото съскане на кожата й по дланта си. Бавно, много бавно, за да има тя достатъчно време да отблъсне ръката му. Всъщност не би се учудил много и ако се обърнеше и забиеше коляно в топките му. Но тя не го направи.

Феро се дръпна назад към него и голият й задник се притисна в корема му. Едното й коляно бавно се вдигна нагоре.

— И защо да ти давам друг шанс?

— Не знам… — промърмори Логън и се усмихна. Плъзна ръка през корема й, после я спусна между краката й. — По същата причина, по която ми даде и първия.

Феро подскочи в съня си и се събуди. Обзе я паника, не знаеше къде е, само усещаше, че е в капан. Озъби се, изръмжа и се замята на пода. Замахна назад с лакът и успя да се освободи. Скочи. Скърцаше със зъби и стискаше юмруци, готова да се бие. Но наоколо нямаше врагове. Само гола пръст, тъмен камък и бледата светлина на сивото утро.

И големият бял.

Деветопръстия се надигна тромаво, изсумтя, изплю се и се заоглежда с обезумял поглед. Когато не видя никакви плоскоглави, готови да го убият, бавно извъртя поглед към Феро и примигна с подутите си от съня очи.

— Ау. — Пръстите му докоснаха окървавената му уста и лицето му се изкриви от болка.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха навъсено. Бяха чисто голи, сами насред останките от разрушената мелница. Палтото, под което бяха спали, лежеше на топка на земята между тях.

В този момент Феро разбра, че беше допуснала три сериозни грешки.

Беше се оставила да заспи, а от това никога не беше излизало нищо добро. Беше ударила с лакът Деветопръстия в устата. Но най-лошото и толкова глупаво и необмислено, че лицето й се изкриви от отвращение при мисълта: беше се чукала с него. И като го гледаше сега, на силната дневна светлина, със залепнала коса за едната страна на изцапаното му с кръв белязано лице, с огромното петно от калта на пода отстрани на тялото му, тя не знаеше защо. Може би защото беше изморена, защото й беше студено и защото просто беше искала да докосне някого и поне малко да се стопли. Да не е лошо, това си беше позволила да мисли вчера.

Лудост.

Сега и за двама им щеше да е по-лошо, сигурна беше. Всичко, което досега беше просто и ясно, вече щеше да е сложно и объркано. Преди помежду им имаше разбиране, сега щеше да има само объркване. Той вече беше объркан. Изглеждаше засегнат, ядосан. Нищо чудно. Кой обича да се буди от лакът в лицето? Феро понечи да каже „извинявай“ и тогава осъзна: тя дори не знаеше думата. Можеше да го каже само на кантикски, но беше така ядосана на себе си, че когато го направи, устата й изръмжа думата като обида.