Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Да вървим — отсече Феро. — Хайде, бял, тръгвай.

Логън не можеше да прецени колко дълго се беше влачил по петите на Феро. Задъхваше се. Шумът от дишането му кънтеше в главата. Двамата пълзяха в земните недра. Минаваха през древни зали, покрай напукани стени. През коридори и виещи се тунели, чиито пръстени тавани бяха укрепени с паянтови дървени подпори. В един момент се спряха на кръстопът и Феро го блъсна назад. Притисна го в сянката покрай стената. Останаха там и притаиха дъх, докато няколко опърпани силуета минаха, влачейки крака по коридора, който пресичаше техния. Продължиха напред — по нови коридори, през пещерни камери — бърлоги в земята. Логън нямаше сили за повече от това да се влачи след Феро до момента, в който и тези му сили щяха да свършат и той щеше да се просне от изтощение на земята. До момента, в който щеше да стане ясно, че никога повече няма да види слънчева светлина…

— Чакай — изсъска Феро и го спря с ръка в гърдите, от което Логън щеше да падне назад, толкова бяха отмалели краката му. В коридора течеше бавен поток. Мудните му черни води плискаха тихо в тъмното и изчезваха в стената. Феро клекна до водата и погледна към тунела, от където излизаше. — Ако се влива в реката, значи идва вън от града.

Логън не беше убеден.

— Ами ако… извира… изпод земята?

— Тогава ще намерим друг начин. Или ще се удавим. — Феро преметна лъка през рамо, стисна устни и нагази до гърди във водата. Тръгна напред с вдигнати над главата си ръце. Никога ли не се уморява тази жена? Логън беше така пребит и изтощен, че му идеше само да легне някъде и никога повече да не стане. Феро се обърна и го видя клекнал до водата. — Тръгвай, бял! — изсъска тя.

Логън въздъхна тежко. Тя никога не се отказваше. Преметна с неохота единия си треперещ крак и стъпи в потока.

— Идвам — прошепна, — зад теб съм.

Феро газеше срещу засилилото се течение. Черната вода стигаше до кръста й. Стискаше тракащи от студа зъби. Деветопръстия джапаше запъхтян след нея. Успя да различи арката в края на тунела отпред. По повърхността на водата се появиха бледи отблясъци. Тунелът беше препречен от желязна решетка, но когато приближи повече, Феро видя, че беше тънка, ръждясала и силно разядена. Натисна я. Видя течението на потока от другата й страна, видя кални брегове и голи скали. А над тях тъкмо изгряваха звездите.

Свобода.

Феро задърпа железните пръти. Дъхът й свистеше между стиснатите зъби, пръстите й бяха вдървени от студа. Деветопръстия застана до нея и хвана решетката — четири ръце една до друга, две тъмни и две бледи, стиснаха здраво прътите и напрегнаха мускули. Двамата бяха притиснати близо един до друг в тясното пространство на тунела. Феро чу ръмженето му, докато натискаше, чу свистенето на собствения си дъх. Древният метал изскимтя и започна бавно да се огъва.

Достатъчно широко, за да успее да се промъкне.

Промуши първо лъка, колчана със стрелите и сабята си. Вмъкна глава между прътите и се извъртя настрани. Глътна корема, задържа дъха си и промуши едното рамо, след него гърдите, после ханша. Грапавият метал одра кожата й през мокрите дрехи.

Изхлузи се от другата страна и метна оръжията си на брега. Запъна рамо в стената на тунела, опря крак в следващия железен прът и натисна. Напрегна всяко мускулче в тялото си, докато Деветопръстия дърпаше от другата страна. Желязото поддаде ненадейно, счупи се и поръси ръждив прах в потока, а Феро полетя назад и се пльосна по гръб в студената вода.

Деветопръстия започна да се провира. Лицето му се изкриви от усилието. Задъхана от студа, Феро пристъпи към него, хвана го под мишниците и започна да дърпа. Усети как ръцете му се сключиха зад гърба й. Тя изръмжа, напъна се и го изтегли навън. Проснаха се на калния бряг и легнаха един до друг на земята. Феро погледна към ронещите се градски стени, които се издигаха над главата й в спускащия се здрач. Дишаше тежко, а до нея Деветопръстия също. Не беше очаквала, че ще излезе жива от това място.

Всъщност все още не бяха спасени.

Претърколи се и се изправи. От дрехите й се стичаше вода. Опита се да спре треперенето. Не се сещаше някога преди й е било по-студено.

— Това е — чу зад гърба си Деветопръстия. — Гръм да ме удари, ако мръдна и крачка повече. Дотук бях аз.

Феро поклати глава.

— Трябва да се отдалечим още, докато все пак има някаква светлина.

— Ти на това светлина ли му викаш? Луда ли си ма, жено?

— Много добре знаеш, че съм. Ставай, бял. — Феро го мушна с върха на ботуша си в ребрата.