Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Феро му прошепна нещо, но той не разбра думите й. Те отекнаха в стените, минаха покрай лицето му, но така и не влязоха в главата му. Кимна и й махна с ръка да продължава напред, после тръгна мъчително след нея. С всяка следваща стъпка коридорът ставаше все по-горещ, а размазаните образи на камъните по стените придобиха оранжев оттенък. Логън се блъсна в гърба на Феро и залитна настрани. Пропълзя останалото разстояние на колене, беше се запъхтял.

Отпред се отваряше нова пещерна галерия. В средата й се издигаха четири тънки колони и изчезваха високо горе в тъмнината. Горяха огньове. Много огньове. Ярката им светлина остави бели отпечатъци в замъглените му очи. Пращяха въглища и бълваха дим. Хвърчаха снопове искри, издигаха се облаци съскаща пара. От огнищата на шахтите падаха едри капки разтопен метал и при удара в земята се пръскаха на множество блестящи въгленчета. Разтопеният метал течеше в канали на пода — прави яркочервени, оранжеви, жълти и изпепеляващо бели черти по черния камък.

И цялото това огромно пространство беше пълно с шанка. Мрачната пещера вреше от движението на опърпаните им тела. Работеха като хора при огнищата, при меховете, при пещите. Пещерата кънтеше от ужасната глъч. Блъскаха чукове, звънтяха наковални, дрънчеше метал, плоскоглавите пищяха и крякаха. На отсрещната стена имаше стелажи с рафтове. Тъмни рафтове, препълнени с лъскави стоманени оръжия, които гневно блестяха с всички цветове на огньовете.

Логън примига учестено и зина. Главата му кънтеше от болка, ръката му тръпнеше, горещината блъскаше лицето му, не знаеше дали да вярва на очите си. Може би бяха попаднали в някоя от леярните на ада. Може би този Глъстрод все пак е успял да отвори портал под града — порта към Другата страна, която двамата с Феро бяха преминали, без дори да подозират.

Дишаше тежко, учестено и гърлено и колкото и да се опитваше, не можеше да успокои дробовете си. Всеки следващ дъх нахлуваше в тях пълен с дим и вонята на шанка. Очите му щяха да изскочат, гърлото му изгаряше, не можеше да преглътне. Не беше сигурен кога точно бе извадил меча на Създателя, но сега матовото острие отразяваше оранжевата светлина на пещерата, а десният му юмрук стискаше до болка дръжката. Не можа да накара пръстите си да се разтворят. Погледна ръката си, по нея танцуваха оранжеви проблясъци, сякаш самата тя гореше. Вените и сухожилията му изпъкваха през изопнатата кожа, кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане.

Това не е неговата ръка.

— Ще трябва да се върнем — каза някъде отстрани Феро и дръпна ръката му. — Ще намерим друг път.

— Не. — Гласът, излязъл от гърлото му, беше тежък като стоварващ се чук, грапав като камък на точиларско колело и остър като изваден от ножницата меч. Не беше неговият глас. — Стой зад мен — едва успя да прошепне, хвана за рамото Феро и я дръпна зад гърба си.

Вече нямаше връщане назад…

… Надуши ги. Вирна глава и пое дълбоко горещия въздух. Ноздрите му се изпълниха с вонята им и от това се почувства добре. Омразата е могъщо оръжие в правилните ръце. А Кървавия девет мрази всичко и всички. Но най-отдавнашна, най-дълбоко вкоренена и най-изпепеляваща омраза питаеше към шанка.

Плъзна се в пещерата като сянка сред огньовете и чу звука на свирепата стомана. Красива позната песен за ушите му. Носеше се в нея, опияняваше се от нея, изпиваше я докрай. Усети тежестта на острието в ръката си — силата се просмукваше от хладната стомана в горещата му плът и от горещата плът обратно в хладната стомана. Разрастваше се, натрупваше се, люлееше се на вълни и се носеше по дъха му.

Плоскоглавите все още не го бяха усетили. Работеха. Бяха заети с безсмислените си дейности. Нямаше как да очакват, че отмъщението ще ги достигне тук, в бърлогата им, където живееха, дишаха и бъхтеха до припадък, но ей сега щяха да се научат веднъж завинаги.

Кървавия девет изникна зад един и вдигна високо меча. Усмихна се при вида на надвисващата над плоския череп сянка — обещание, което всеки момент ще се изпълни. Дългото острие прошепна тайната си и шанка се разцепи на две. Разтвори се като цвете точно през средата. Плисна кръв, топла и успокояваща. Опръска наковалнята, пода и лицето на Кървавия девет — мокър сладък дар.

Друг го забеляза и се втурна към него, бърз и яростен като свистяща пара. Вдигна ръка, изви гръб и замахна. Недостатъчно. Мечът на Създателя мина гладко през лакътя и ръката му се запремята във въздуха. Преди да падне на земята, обратният замах на Кървавия девет отнесе и главата му. Кръвта зацвърча по разтопената стомана и грейна оранжева по матовия метал на меча, по бледата кожа на ръцете му, по твърдия камък под краката му. Той махна подканващо към останалите.