Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Феро свали лъка и погледна към тримата шанка. Вече никой от тях не помръдваше.

— Мамка му — прошепна Логън. — Баяз е прав. Ти си демон.

— Беше прав — изръмжа Феро.

Вероятността тези създания да са го докопали беше доста голяма, а както вече стана ясно, те ядяха хора. Същото се отнася и за Лутар, Кай и Лонгфут, помисли си Феро. Жалко.

Е, чак пък толкова.

Тя преметна лъка през рамо и пропълзя внимателно надолу. Приведена, започна бавно да се спуска към пода на пещерата. Олюляваше се с широко разперени ръце, на места затъваше до колене в човешките кости. Стигна до пода, коленичи и облиза нервно устни, докато оглеждаше пещерата.

Нищо не помръдваше. Тримата плоскоглави лежаха неподвижно в тъмни локви от собствената си кръв.

— Ах! — Деветопръстия беше паднал, докато слизаше, и сега се премяташе надолу. Костите се разлетяха с тракане около него. Пльосна се по очи насред лавина от кокали, но веднага скочи прав.

— Мамка му! Уф! — той изтръска от ръката си половин прашасал гръден кош и го хвърли настрана.

— Тихо, глупако! — изсъска Феро, сграбчи го и го смъкна на колене до себе си.

Впери поглед към коридора в далечния край на пещерата в очакване на тълпи от гнусните твари, нетърпеливи да оставят костите си при останалите. Нищо не излезе изпод грубата арка на коридора. Изгледа сърдито Деветопръстия, но той беше прекалено зает с оглеждане на синините си, така че тя го остави на мира и отиде до трите трупа в средата.

Бяха се скупчили около крак. По липсата на косми Феро се досети, че е женски. От сухата сбръчкана плът там, където беше отрязан, стърчеше костта на бедрото. Една от гадините явно беше кълцала с нож, защото сега острието му блестеше на пода под лъчите светлина, падащи от тавана. Деветопръстия спря и го вдигна.

— Един нож повече никога не е излишен.

— Не е ли? Ами ако паднеш в някоя река и не можеш да изплуваш от всичкото това желязо по теб?

Той я погледна озадачен, сви рамене и го остави обратно на земята.

— Имаш право.

— Един нож — Феро измъкна камата от колана си — върши предостатъчно работа. Особено ако знаеш къде да го забиеш. — Тя заби острието в гърба на едно от съществата и започна да изрязва стрелата си. Успя да извади върха и преобърна тялото с ботуша си. — Какви са тия създания?

Мъртвите топчести очи на съществото се вторачиха невиждащо в нея изпод ниското плоско чело. Устните му бяха извити назад и разкриваха пълна с окървавени зъби паст. — По-грозни са дори от теб, бял.

— Много смешно. Това са шанка. Плоскоглави. Канедиас ги е създал.

— Направил ги е?

Стрелата се счупи, докато я вадеше.

— Така каза Баяз, направил ги, за да ги използва като оръжие във войната.

— Мислех, че той е умрял.

— Но явно оръжията му са оцелели.

Онзи, когото Феро беше улучила в шията, беше паднал по лице и стрелата стърчеше пречупена под тялото му. Вече беше безполезна.

— Как е възможно човек да направи такива твари?

— Мислиш ли, че знам? Всяко лято, когато снегът се стопеше, те идваха през морето. И винаги се отваряше работа. Много работа.

Феро измъкна последната стрела, окървавена, но здрава.

— Когато бях млад, идванията им зачестиха. Баща ми ме изпрати на юг през планините да търся помощ в битките с тях… — отнесе се в спомени Логън. — Е, това е дълга история. Сега Височините направо гъмжат от плоскоглави.

— Няма никакво значение — каза Феро, докато се изправяше и внимателно прибираше двете оцелели стрели в колчана, — щом като умират.

— О, умират и още как. Проблемът е, че винаги се връщат повече. — Той стоеше над трите трупа и ги гледаше със студен поглед. — На север от планините вече не е останало нищо. Нищо и никой.

Феро не я беше грижа за това.

— Да тръгваме.

— Обратно при пръстта — изръмжа Деветопръстия, все едно не я беше чул; лицето му ставаше все по-навъсено.

— Ти чуваш ли ме? — Феро се изпречи пред него. — Казах да тръгваме.

— Ъ? — той примигна неразбиращо, после пак се намръщи. Мускулите на челюстите му се стегнаха и белезите по бузите му се размърдаха. Лицето му клюмна и потъна в сянка. — Хубаво. Тръгваме.

Феро се вгледа намръщена в лицето му и видя как от косата му се процежда струйка кръв и потича по мазната му брадясала буза. Вече не изглеждаше като човек, на когото да разчита.

— Не смяташ да ми излизаш с ненормалните си номера, нали, бял? Искам те с акъла си.

— Аз съм с акъла си — прошепна той.

На Логън му беше горещо. Кожата му щипеше под мръсните дрехи. Чувстваше се странно, виеше му се свят и сякаш цялата му глава беше пълна с миризмата на шанка. Направо не можеше да диша от нея. Подът на коридора сякаш се движеше под краката му, а образите плуваха размазани пред очите му. Стисна очи и се преви одве. От лицето му се отрониха едри капки пот и покапаха по грубия камък на пода.