Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Какво правиш бе…

— Нищо не виждам! — изсъска Логън и долови паниката в гласа си. — Не мога… къде си? — размаха пред себе си ръце.

Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Сърцето му заби лудо, стомахът му се преобърна. Ами ако ненормалната кучка го зареже тук долу? Ами ако…

— Тук съм.

Логън усети как ръката й хваща неговата. Хладен, вдъхващ увереност допир. Гласът й идваше някъде близо до ухото му.

— Ще можеш ли да ме следваш, без да си паднеш на лицето, глупако?

— Аз… мисля, че да.

— Гледай да не вдигаш шум!

Усети как тя тръгва и го дърпа нетърпеливо след себе си.

Да можеха да го видят сега момчетата от старата му група. Логън Деветопръстия, най-страховитият мъж в Севера — намокрил гащите от страх в тъмното. Воден за ръка от жена, която го мрази, вкопчил се е в нея като дете за полата на майка си. Ако не се страхуваше, че шанка щяха да го чуят, сигурно щеше да се изсмее с глас.

Голямата лапа на Деветопръстия беше гореща и мокра от пот. Неприятно усещане, лепкавата му от страх кожа се притиска в нейната. Отвратително, но Феро си наложи да продължи. Чуваше учестеното му дишане и безпомощното влачене на крака зад себе си.

Сякаш беше вчера, когато двамата за последно бяха в подобно положение. Когато ги преследваха из улиците и тъмните сгради на Агрионт. Имаше чувството, че беше станало вчера, но ето че всичко се бе променило.

Тогава го виждаше само като заплаха. Още един бял, когото трябва да държи под око. Грозен, чудат, глупав и опасен. Тогава той щеше да е последният човек на този свят, на когото да разчита. Сега сигурно беше единственият. Не я остави да падне, предпочете да падне с нея, вместо да пусне ръката й. Докато яздеха в равнината, той каза, че ще й пази гърба, ако и тя прави същото.

И ето, направи го.

Погледна през рамо и видя бледото му лице. Беше със зяпнала уста, очите му шареха, ококорени, но невиждащи, а свободната му ръка следваше стената. Може би трябваше да му благодари, че не я остави да падне, но така щеше да признае, че има нужда от нечия помощ. От помощ имат нужда слабите, а слабите умират или стават роби. Никога не разчитай на ничия помощ, така никога няма да се разочароваш, когато не я получиш. А Феро беше понесла не едно разочарование.

Вместо благодарност сега Феро го влачеше след себе си.

В далечината отпред изплува бледа студена светлина — едва доловим блясък по ръбовете на мокрите каменни блокове на грубата стена.

— Сега виждаш ли? — изсъска тя през рамо.

— Да.

Феро долови облекчението в гласа му.

— Значи вече можеш да ме пуснеш — троснато каза тя, отскубна ръката си и я изтри в предницата на ризата.

Тръгна напред и погледна смръщено пръстите си, докато бавно ги раздвижваше. Странно усещане.

Сега, когато ръката му вече не държеше нейната, тя сякаш й липсваше.

Светлината се усилваше, процеждаше се в тунела от тесния изход. Стъпвайки на пръсти, Феро се приближи до ъгъла и надникна. Отпред се отваряше просторна кухина, чиито стени бяха отчасти гладък каменен зид, отчасти естествена скала. Издигаха се високо нагоре, където се издуваха в причудливи форми като от разтопен камък, а таванът чезнеше в мрака. Високо отгоре падаше сноп светлина и осветяваше продълговато петно на прашния под. Трима плоскоглави се бяха скупчили под светлината, надвесени над нещо на пода, и тихо мърмореха. Навсякъде около тях имаше купища кости, високи колкото човешки ръст, а покрай стените дори повече. Сигурно в тази пещера имаше хиляди, стотици хиляди кости.

— Мамка му — изстена Логън зад гърба й.

От единия ъгъл на изхода на тунела насреща им се хилеше череп. Човешки кости, вече нямаха съмнения по въпроса.

— Ядат мъртвите — прошепна Феро.

— Какво? Но…

— Тук нищо не гние.

Баяз им беше казал, че градът е пълен с гробове. Стотици хиляди трупове, нахвърляни в ями по сто. И тук те бяха лежали с години, на купчини, преплели крайници и тела в студена прегръдка.

До идването на шанка.

— Ще трябва да ги заобиколим — прошепна Деветопръстия.

Феро се вгледа в сенките и затърси подходящ маршрут през пещерата. Нямаше как да се спуснат по камарата кости, без да предизвикат шум. Тя бавно свали лъка от рамо.

— Сигурна ли си? — попита я Деветопръстия и докосна лакътя й.

— Дай ми малко пространство, бял — сръчка го тя.

Ще трябва да действа бързо. Избърса кръвта от веждите си. Извади три стрели от колчана и ги нареди между пръстите на дясната си ръка, където да ги достигне бързо. Взе четвърта с лявата и опъна лъка. Прицели се в най-отдалечения плоскоглав. Когато стрелата се забиваше в тялото му, Феро вече беше опънала лъка и се целеше във втория. Стрелата го улучи в рамото. Онзи изписка и падна на земята, преди още последният шанка да успее да извърне назад глава. Едва успял да се обърне, той със стрела в шията падна по очи. Феро зареди последната стрела и зачака. Вторият плоскоглав се надигна и опита да побегне, но преди да направи и крачка, стрелата го прониза в гърба и го повали на пода.