Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Мамка му — прошепна той.

Не смееше дори да диша. Какви бяха шансовете му да се измъкне оттук? Едно се знае за Логън Деветопръстия, че няма никакъв късмет.

Внимателно протегна свободната си ръка нагоре, напипа тесен ръб в гладкия камък и впи пръсти в него. Започна да се издърпва нагоре инч по инч. Напрегна мускули и взе да тегли Феро към себе си.

Отдолу се разнесе ново ужасяващо скърцане и горният ръб на плочата бавно се надигна. Логън изскимтя и се залепи за камъка, молейки се той да спре да се движи. Усети как плочата подскочи страховито нагоре и по лицето му се посипа фин прах от ръба. Накрая камъкът изстена и плочата бавно се върна в предишното си положение. Останал без дъх, Логън замря неподвижно. Нямаше път ни нагоре, ни надолу.

— Сс! — очите на Феро се стрелнаха към ръцете им с вкопчени в китките един на друг пръсти. После тя кимна рязко първо към ръба на плочата, после към пропастта под себе си. — Човек трябва да е реалист — прошепна тихо, разтвори пръсти и пусна ръката му.

Логън си спомни как висеше от покрива на сграда високо над кръг от пожълтяла трева. Спомни си как бавно се свличаше все по-надолу и викаше шепнешком за помощ. Спомни си как ръката на Феро сграбчи неговата и как го издърпа нагоре. Той поклати бавно глава и стисна още по-здраво ръката й.

Феро извъртя към него жълтите си очи.

— Шибан бял глупак!

Джизал се разкашля, претърколи се и взе да плюе прахоляка от устата си. Огледа се, примигвайки. Нещо не беше като преди. Много по-светло е, а ръбът на пукнатината е доста по-близо. Всъщност съвсем близо до него.

— Ъ — изпъшка той, неспособен да изговори цяла дума.

Половината сграда отпред се беше срутила. Беше останала само задната стена и една от далечните колони, сцепена на две. Всичко останало беше изчезнало, погълнато от зейналата бездна. Изправи се с олюляване и изкриви от болка лице, когато тежестта му падна на счупения крак. Видя Баяз, който лежеше недалеч, облегнат на стената.

Съсухреното лице на магуса беше цялото в струйки пот, а очите му блестяха от големи черни хлътнатини. Скулите му стърчаха под изопнатата прозрачна кожа на лицето. Приличаше на едноседмичен труп. Не даваше вид, че отново ще помръдне, но Джизал с изненада го видя да се изправя и да сочи с трепереща ръка към ръба на пропастта.

— Помогни им — изграчи той.

Другите.

— Насам! — гласът на Деветопръстия идваше изпод ръба на пропастта и звучеше задавено, сякаш някой го душеше.

Значи, ако не друго, поне е жив. На самия ръб голяма каменна плоча висеше под ъгъл надолу. Джизал пристъпи предпазливо към нея, очаквайки всеки момент подът под краката му да пропадне. Надникна в бездната.

Севернякът лежеше по корем с протегната нагоре, към ръба на каменната плоча, лява ръка, а дясната беше опънал в противоположната посока, към долния ръб. В десния си юмрук стискаше китката на Феро. Джизал не виждаше нищо повече от нея освен част от белязаното й лице. И двамата с Деветопръстия изглеждаха силно изплашени. Лежаха върху неколкотонен камък, който се поклащаше на ръба над бездънна пропаст и се държеше на косъм. Повече от очевидно бе, че всеки момент може да се откъсне от ръба и да полети надолу.

— Направи нещо… — прошепна Феро, не смееше дори да повиши глас.

Джизал отбеляза, че в думите й нямаше никакви подробности какво точно да направи.

Джизал облиза устната си. Може би, ако стъпи с цялата си тежест в горния край на плочата, тя ще се изравни с пода и двамата ще изпълзят обратно. Можеше ли да се окаже така просто? Пристъпи предпазливо, потривайки нервно пръсти. Изведнъж му прималя, обля го студена пот. Подпря ръце на грапавия ръб пред вторачените погледи на Феро и Деветопръстия.

Натисна внимателно и плочата леко се наклони надолу. Натисна по-силно. Чу се силно стържене и целият каменен блок рязко подскочи.

— Не бутай, мамка му! — извика Деветопръстия и се вкопчи още по-здраво в ръба.

— Какво да направя? — изписка ужасен Джизал.

— Дай нещо!

— Донеси каквото и да е! — изсъска Феро.

Джизал се огледа с обезумял поглед, но не видя нищо, което да му е от полза. От Лонгфут и Кай нямаше следа. Или бяха мъртви на дъното на пропастта, или се бяха отървали навреме. Нито една от двете възможности нямаше да го учуди. Ако щеше да спасява когото и да било, трябваше да го направи сам.

Свали палтото си и започна да го усуква в импровизирано въже. Претегли го в ръка и поклати глава. Това нямаше начин да свърши работа, но какъв друг избор имаше? Опъна палтото и подхвърли единия му край над ръба. Ръкавът падна на няколко инча от сгърчените пръсти на Деветопръстия и вдигна облак прах.