Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ъ, да… — обади се колебливо Джизал и се отдалечи от другите, за да разгледа каменния фриз най-отзад зад банките.

Полуголи воини, заели всякакви пози, се нападаха помежду си с копията си. Великолепна изработка наистина, но на това място се усещаше странна неприятна миризма. На нещо гнило, спарено — като на запотени животни. Миризма на мръсни конюшни. Той сбърчи нос.

— Каква е тази миризма?

Деветопръстия подуши въздуха и лицето му моментално се изпъна. На него се изписа истински ужас.

— Мамка му… — измъкна рязко меча си и пристъпи напред.

Внезапно, обзет от паника, Джизал се обърна и посегна към дръжките на остриетата си.

Първоначално го помисли за просяк: тъмна фигура, увита в дрипи. Клечеше в сянката само на няколко крачки от него. И забеляза ръцете. Пръстите, криви като животински нокти, върху каменния под. Видя сивото лице, ако това въобще можеше да се нарече лице. Широки изпъкнали надочни дъги, но без нито косъм по тях, масивни челюсти, от които стърчаха несъразмерно големи зъби, сплескан като свинска зурла нос и малки черни очички, които святкаха свирепо към него. Беше нещо средно между човек и животно, но доста по-противно от всяко поотделно. Джизал зяпна от изумление и застина на място. Надали имаше смисъл да казва на Деветопръстия, че вече му вярва.

Повече от очевидно бе, че има такова нещо като шанка на този свят.

— Дръж го! — изкрещя севернякът и затича нагоре по стълбите с изваден меч. — Убий го!

Джизал тръгна неуверено към създанието, но с този крак нямаше никакъв шанс, а и то се оказа пъргаво като лисица. Преди да успее да направи и две олюляващи се крачки, съществото се обърна и се втурна към една пукнатина в стената. Промуши се и изчезна в нея като котка между дъските на ограда.

— Изчезна!

Баяз вече вървеше към изхода. Ехото от ударите на дървения му жезъл по мраморния под отекна между облите стени.

— Виждаме, капитан Лутар. Виждаме!

— Ще дойдат още — изсъска Деветопръстия, — винаги идват още! Да се махаме оттук!

Лош късмет, помисли си Джизал, докато, изкривил от болка лице, куцаше надолу по разбитите стълби. Лош късмет, че Баяз реши да спрат точно тук точно сега. Лош късмет, че кракът му беше счупен и не можа да настигне отвратителната твар. Лош късмет, че не успяха да прекосят реката другаде и се наложи да дойдат в Олкъс.

— Какво правят те тук? — извика Логън на Баяз.

— Мога само да гадая — изръмжа задъхан магусът. — След смъртта на Създателя ги преследвахме. Изтикахме ги до най-тъмните кътчета на света.

— Няма много други по-тъмни кътчета на света от това тук. — Лонгфут притича покрай тях и се втурна по стълбите на входа, като прескачаше по две наведнъж.

Джизал го последва с подскоци надолу.

— Какво става? — извика Феро и свали лъка от рамото си.

— Плоскоглави! — изрева Деветопръстия.

Тя го изгледа с недоумение, но той й махна с ръка.

— Просто тръгвай, мамка му!

Лош късмет, продължаваше да мисли Джизал. Че победи Бремър дан Горст в Турнира и Баяз избра него да дойде на това пътуване. Лош късмет, че въобще се хвана с тази работа с фехтовката. Лош късмет, че баща му избра него да постъпи в армията, вместо да седи и да не прави нищо по цял ден като братята си. Странно как навремето всичко това му изглеждаше като добър късмет. Понякога е трудно да направиш разлика.

Джизал се дотътри до коня си, хвана рога на седлото и с мъка го възседна. Лонгфут и Деветопръстия вече бяха на конете. Баяз мушкаше с разтреперани ръце жезъла на мястото му отстрани на седлото. Някъде зад тях в града заби камбана.

— Мили боже — каза Лонгфут, загледан с ококорени очи през множеството от статуи. — Мили боже.

— Лош късмет — промърмори Джизал.

— Какво? — Феро го погледна изпитателно.

— Нищо. — Джизал стисна зъби и заби шпори в хълбоците на коня.

Няма такова нещо като късмет. С тази дума идиотите обясняват последствията от собственото си безразсъдство, себелюбие и глупост. Най-често лош късмет означава лоши планове.

Ето го и доказателството.

Тя предупреди Баяз, че в града има нещо, нещо друго освен нея и петимата бели глупаци. Предупреди го, но той не искаше да чуе. Хората чуват онова, което искат да чуят. Идиоти.

Погледна към другите. Кай на капрата на подскачащата каруца, стиснал здраво юздите, приковал присвити очи в пътя. Лутар, озъбен, седнал стабилно на седлото с маниера на опитен ездач. Баяз, стиснал зъби, изпит и пребледнял, вкопчен в юздите с мрачно изражение на лицето. Лонгфут, непрекъснато надзъртащ през рамо с облещени от страх и безпокойство очи. Деветопръстия, подскачащ на седлото, запъхтян, загледан повече в юздата в ръцете си вместо в пътя отпред. Петима идиоти и тя.