Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Кървавия девет се бои от сенките, а? — изхили се Баяз. — Да ми бяха казали, нямаше да повярвам.

— Всяка сянка е хвърлена от нещо — изръмжа севернякът, но Първия магус беше непоколебим.

— Имаме време да поспрем — каза той, докато се смъкваше от седлото. — Вече сме близо до края на града. Най-много час и сме вън. Може би ще намерите това място за интересно, капитан Лутар. Също както и всеки друг, който реши да ме придружи вътре.

Деветопръстия изруга на своя език.

— Хубаво. По-добре да вървя, отколкото да чакам отвън — добави.

— Успяхте да събудите любопитството ми — каза Лонгфут и скочи от седлото. — Трябва да призная, че за разлика от вчера — в дъжда, днес — на светло — градът не изглежда никак страшен. Наистина не виждам откъде е тази лоша слава, която му се носи. Никъде в Кръга на света няма подобна колекция вълнуващи реликви от миналото, а аз съм любопитен човек и не се срамувам да си го призная. Точно така, никога досега не съм…

— Знаем какъв си — изсъска Феро. — Аз оставам да чакам тук.

— Прави каквото искаш. — Баяз свали жезъла си от седлото. — Както обикновено. Сигурен съм, че докато чакате, двамата с господаря Кай ще се развличате взаимно с куп забавни истории. Почти съжалявам, че ще пропусна такова веселие.

Феро и чиракът си размениха навъсени погледи, а останалите тръгнаха между статуите към широкото стълбище. Най-отзад с изкривена от усилие физиономия куцаше Джизал. Минаха през големия колкото къща портал и влязоха в хладната сумрачна и притихнала сграда.

Помещението напомняше на Джизал за Камарата на лордовете в Адуа, само че беше много по-голямо. Просторна кръгла зала като гигантска купа, в чиито стени са изсечени банки за сядане. Бяха издялани от многоцветен камък, от който сега цели парчета бяха разбити и пръснати по пода. Дъното на огромната купа беше заринато с натрошен камък и мазилка — останки от сринатия покрив.

— Аа. Великият купол е паднал. — Баяз примижа към яркосиньото небе през зейналата на тавана дупка. — Уместна метафора — промълви той, докато заобикаляше внимателно по извитата пътека към мраморните банки.

Джизал изгледа намръщен огромната площ на останалия таван и си помисли какво ли ще стане, ако от него се изрони парче и се стовари на главата му. Съмняваше се, че този път Феро ще успее да го зашие. Нямаше никаква представа защо Баяз го доведе в тази зала, но същото можеше да каже и за цялото пътуване. И наистина често си го казваше. Пое дълбоко въздух и закуца след Първия магус. Деветопръстия го последва по петите. Ехото от стъпките им изпълни огромното празно пространство.

Лонгфут запристъпва внимателно покрай камъните по пода и се загледа в тавана с интерес.

— Какво е това място? — извика той и гласът му отскочи многократно от извитите стени. — Някакъв театър ли?

— В известен смисъл, да — отвърна Баяз. — Това е заседателната зала на Имперския сенат. Тук сядаше императорът и изслушваше дебатите на най-мъдрите граждани в Олкъс. Тук се взимаха решения, които промениха хода на историята. — Гласът му стана писклив от вълнение. Изкачи едно стъпало по-нагоре по пътеката и развълнувано посочи с пръст към пода. — Доколкото си спомням, точно тук стоеше Калика, докато правеше обръщението си към сената, в което настоя за повече предпазливост при разрастването на империята на изток. А ето там, отдолу, му опонираше Ювенс с дръзки, силни аргументи и накрая го срази, бляскава победа беше. Наблюдавах ги като омагьосан. Не можех да си поема дъх от вълнение, само двайсетгодишен бях тогава. Помня този дебат така, сякаш беше вчера. Думите, приятели мои. Всичката стомана в Кръга на света не може да се мери по сила с тях.

— И все пак острие в ухото боли повече от дума — прошепна Логън.

Джизал прихна, но Баяз, изглежда, не забеляза. Беше прекалено зает да притичва от една каменна банка до друга.

— Оттук Скарпиус се обърна към сената, предупреждаваше за опасностите от упадъка, говори за истинското значение на думата гражданство. Целият сенат слушаше смаян. Гласът му звънеше като… като… — Баяз започна да стиска юмрук във въздуха, сякаш искаше да извади оттам търсената дума. — Ха. Няма значение. Нищо вече не е както трябва на този свят. Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно. — Смръщи се към боклука по пода на огромната зала. — А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с малки мечти, тръгнали по стъпките на гигантите. Както и да е, виждате, че навремето това беше величествена сграда!