Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Добре тогава. Ще поседим под дъжда да обсъдим нещата от живота. — Той обърна коня си и спря на крачка от началото на моста. — Семето е едно от имената за онова, за което Глъстрод копа дълбоко в земята. За онова, което после използва, за да направи всичко това.

— Това? — избоботи Деветопръстия.

— Всичко това. — Първия магус описа дъга около себе си. — Семето унищожи най-великия град на света и опустоши земята около него за вечни времена.

— Значи е оръжие — предположи Феро.

— То е камък — обади се неочаквано Кай. Седеше прегърбен на капрата на каруцата със зареян в нищото поглед. — Скала от подземния свят. Останала тук заровена от времето, когато Еуз прогонил дяволите от земята. Семето е плът от Другата страна. Парченце от материята на самата магия.

— Точно така — прошепна Баяз. — Поздравления, господарю Кай. Явно има поне една област, в която вече не си пълен невежа. Е? Достатъчно отговори ли получи, Феро?

— Един камък е направил всичко това? — Деветопръстия не изглеждаше доволен. — И за какво ни е такова нещо, мамка му?

— Мисля, че някои от нас вече се досещат. — Баяз погледна Феро право в очите и се усмихна зловещо, сякаш четеше мислите й.

А може би наистина успяваше. Не бяха тайна за никого.

Истории за дяволи, копаене и древни мокри руини, нищо подобно не интересуваше Феро. Тя мислеше как цялата огромна империя на Гуркул се превръща в безплодна мъртва земя. Как хората изчезват и императорът им потъва в забвение. Градовете й стават на прах. Мощта й остава само спомен. В главата на Феро бушуваше жажда за смърт и отмъщение. Тя се усмихна.

— Добре — каза. — Но защо съм ти притрябвала аз?

— Кой е казал, че чак толкова си ми притрябвала?

— Хм — изсумтя Феро. — Ако не беше така, нямаше да ме търпиш толкова време.

— Вярно.

— Тогава защо?

— Семето не може да бъде докоснато. Дори да гледаш в него е болезнено. След падането на Глъстрод влязохме с императорската армия в опустошения град да търсим оцелели. Не открихме нито един. Само ужас, руини и трупове. Неизброимо много трупове. Погребахме стотици хиляди в огромни ями, по сто тела във всяка. Работата се проточи дълго. Веднъж една от ротите попадна на нещо странно в руините. Капитанът й го донесе на Ювенс, увито в наметалото си. Още преди залез-слънце човекът се съсухри и умря. И цялата му рота също. Косата им опада, телата им се сбръчкаха. За по-малко от седмица всичките сто мъже бяха трупове. Но Ювенс остана незасегнат. — Баяз кимна към каруцата: — За тази цел Канедиас е направил кутията и затова сега тя е с нас. За да ни предпазва. Никой от нас не е в безопасност. Никой освен теб.

— Защо аз?

— Никога ли не си се питала защо не си като другите? Защо не виждаш цветове? Защо не изпитваш болка? Ти си това, което бяха Ювенс и Канедиас. И Глъстрод. Дори самият Еуз.

— Човек с дяволска кръв — рече Кай. — Благословен и проклет.

— Какво значи това? — изгледа го навъсено Феро.

— Ти си потомка на демони — крайчецът на устните на чирака се повдигна в многозначителна усмивка. — Естествено, много малко от Старите времена е останало в теб, но въпреки това не си изцяло човек. Ти си реликва. Последната едва доловима следа от Другата страна.

Феро понечи да отвърне с някоя хаплива забележка, но Баяз я сряза.

— Няма смисъл да отричаш, Феро. Нямаше да си тук, ако имах и най-малко съмнение. Не извръщай гръб на произхода си. Приеми го. Той е дар. Ти можеш да докоснеш Семето. Може би си единствената в целия Кръг на света, която може. Само ти можеш да го докоснеш и само ти можеш да го носиш в битка. — Той се наведе към нея и прошепна: — Но само аз мога да запаля пламъците му. Достатъчно горещи, за да изпепелят Гуркул и да го превърнат в пустиня. Достатъчно горещи, за да превърнат в пепел Калул и слугите му. Достатъчно горещи, за да заситят, че дори и да преситят жаждата ти за отмъщение. Сега готова ли си да вървиш? — цъкна с език, обърна коня си и тръгна пак по моста.

Феро се вторачи намръщена в гърба на стария бял, докато яздеше след него. Прехапа устна. Облиза се и усети вкуса на кръв. Кръв, но без болка. Никак не й се искаше да вярва на думите на стария магус, но не можеше да отрече, че не е като другите. Спомни си как веднъж ухапа Аруф и той й каза, че майка й със сигурност е била змия. А защо не демон тогава? Загледа се в цепките между металните плочи на моста и видя бушуващата отдолу вода. Намръщена, продължи да мисли за своето отмъщение.

— Няма никакво значение каква е кръвта ти. — Деветопръстия яздеше до нея. Яздеше зле както обикновено. Гледаше право в нея. — Един мъж сам взима решенията си, така ми казваше баща ми. Май същото се отнася и за жените.