Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Че защо ще се делим? — опули очи Лутар.

— Земята под града е… неспокойна, често се тресе. Сградите са древни и нестабилни. Надявам се да минем безпроблемно, но… ще е глупаво от моя страна да се осланям само на надежди. Ако стане нещо, тръгвате на юг. Към Сатурнлайн. Дотогава не се разделяйте.

Последното нямаше нужда от споменаване. Когато тръгнаха напред, Логън погледна към Феро. Черната й коса стърчеше на фитили, а кожата на тъмното й лице лъщеше от дъжда. Тя гледаше недоверчиво към извисилите се от двете им страни сгради.

— Ако стане нещо — прошепна й той, — ще ми помогнеш, нали?

Тя се поколеба за момент, после кимна.

— Стига да мога, бял.

— Това ми е достатъчно.

Единственото по-ужасно нещо от претъпкан с хора град беше град без жива душа в него.

Феро яздеше с лък в едната ръка и юзда в другата. Взираше се ту наляво, ту надясно. Надничаше в тесните задни улички, в празните прозорци и врати, напрягаше се да погледне от другата страна на този или онзи изронен ъгъл, над тази или онази порутена стена. Не знаеше какво търси.

Но държеше да е готова.

И другите се чувстваха като нея, виждаше го. Мускулите на челюстта на Деветопръстия не спираха да играят, докато оглеждаше руините. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча — студена стомана, опръскана с капки вода.

Лутар подскачаше при всеки шум — хрущене на камък под колелата на каруцата, плясък на дъжда в локва, пръхтенето на конете. Главата му се стрелкаше ту насам, ту натам и езикът му нервно близваше стиснатите устни.

Кай седеше прегърбен на капрата и мократа коса се люшкаше покрай изпитото му лице. Устните му бяха съвсем побелели и здраво стиснати. Така дърпаше юздите, че сухожилията отвътре на кльощавите му ръце бяха изскочили. Лонгфут се оглеждаше сред безкрайните руини с ококорени очи и зяпнала уста. От време на време през наболата по кривия му череп коса се стичаха струйки вода. Като никога направо си беше глътнал езика — поне едно положително нещо в този забравен от бога град.

Баяз се опитваше да си придаде уверен вид, но Феро не се лъжеше лесно. Видя как ръката му се разтрепери, когато пусна юздата, за да избърше водата от гъстите си вежди. Видя как устните му се размърдваха безмълвно на всеки кръстопът, на който спираха, и как очите му се напрягат в дъжда, търсейки вярната посока. Тревога и съмнения се четяха във всяко негово движение. Той много добре знаеше онова, за което мислеше Феро. Мястото беше опасно.

Динг-донг.

Звукът като от удар на чук по далечна наковалня долетя приглушен от дъжда. Звукът на подготовка на оръжия за битка. Феро се изправи на стремената и се ослуша.

— Чу ли това? — рязко се обърна тя към Деветопръстия.

Той спря, заслуша се с присвити очи. Динг-донг.

— Чувам го — кимна и извади меча си от ножницата.

— Какво? — Лутар се заозърта с обезумял поглед и заопипва дръжките на остриетата си.

— Там няма нищо — сърдито каза Баяз.

Тя им даде знак с ръка да спрат и скочи от седлото. Тръгна бавно към ъгъла на следващата сграда. Опря гръб в грубия камък и зареди в движение стрела в лъка. Динг-донг. Усети, че Деветопръстия я следва, и присъствието му й вдъхна допълнителна увереност.

Плъзна се покрай ъгъла и застана на едно коляно. Пред очите й се разкри празен площад, целият в локви и пръснати камъни и мазилка. В далечния му край имаше висока кула. Стоеше наклонена на една страна. Точно под зеленясалия й купол зееха широки прозорци, чиито крила висяха отворени. Нещо мърдаше вътре. Нещо тъмно, поклащаше се напред-назад. Феро почти се усмихна при мисълта, че има цел за стрелата й.

Хубаво усещане: врагът да е пред очите ти.

В следващия момент чу тропот на копита. Баяз мина покрай нея и навлезе в празния площад.

— Сс! — изсъска му тя, но той не й обърна никакво внимание.

— Можеш да прибереш оръжието — провикна се магьосникът през рамо. — Това е стара камбана, която вятърът люлее. Градът е пълен с камбани. Трябваше да ги чуете как биеха навремето, когато се раждаше нов император, в деня на коронацията му, когато се женеше или се завръщаше от победоносен поход. — Вдигна ръце и повиши глас. — Градът кънтеше от радостния им звън, от всеки покрив и площад се вдигаха птици и политаха в небето! — вече направо крещеше. — Хората излизаха по улиците! Надвесваха се от прозорците! Обсипваха обичния си император с цветни листенца! Ликуваха до пресипване! — той се разсмя и свали ръце. Високо горе на кулата камбаната продължаваше да звънти под напорите на вятъра. — Много отдавна беше. Хайде, тръгваме.