Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Подухна хладен ветрец и Глокта се уви в палтото си. Скръсти ръце на гърдите си и с болезнена физиономия взе да раздвижва изтръпналото си стъпало в ботуша. Дагоска се беше стопил до една-единствена светла точица в далечината.

Точно както го каза Айдър — за да могат архилекторът и подобните нему да посочват на картата и с гордост да заявяват, че ето тази точка е наша земя. Устните му се извиха в усмивка. Но ето че след всички усилия, жертви, кроежи, планове и убийства пак не успяхме да задържим града. И цялата тази болка за какво?

Естествено, нямаше отговор на мислите му. Чуваше единствено пляскането на леките вълни в бордовете на лодката, скърцането на дървените гребла в халките, тихото успокояващо шляпане на греблата по повърхността на водата. Искаше му се да изпита отвращение от себе си. Вина за стореното. Да му дожалее за всичките онези хора, оставени на милостта на гуркулите. Като на другите хора. Като на мен самия, но преди много време. Но смазващата умора и непрестанната болка, която тръгваше нагоре от крака, минаваше през гръбнака и стигаше чак до врата, не допускаха други усещания. Примижа, докато се наместваше на дървената седалка в търсене на най-безболезненото положение на тялото. В края на краищата не виждам смисъл да се самонаказвам.

Наказанието скоро само ще дойде.

Сега поне можеше пак да язди. Тази сутрин бяха свалили шините и в момента кракът му се блъскаше болезнено при всяка крачка на коня. Пръстите му стискаха немощно юздата. Ръката му нямаше сила, болеше го без превръзката през гърдите. Всеки удар на копитата в потрошената каменна настилка тръпнеше в зъбите му. Но поне вече не беше в каруцата, това бе най-важното. В последно време малките неща го правеха истински щастлив.

Останалите яздеха в мрачна мълчалива група, посърнали като погребална процесия, но Джизал ги разбираше. Всичко наоколо беше посърнало и мрачно. Прашна равнина. Тук-там гола скала. Пясък и камъни, напълно лишени от живот. Небето беше все така бледосиво, натежало като олово, дъждовно, но дъжд така и не се изливаше на земята. Яздеха скупчени около каруцата, сякаш да се топлят взаимно. Бяха единствените топли същества насред стотици мили студена пустиня. Единствените движещи се същества в застинало във времето място. Единствено те живи в тази мъртва земя.

Пътят беше широк, но камъните по настилката бяха напукани и разкривени. На места цели участъци бяха оголени, а на други камъкът тънеше в калта. От двете страни на пътя стърчаха пъновете на отсечени дървета. Баяз явно забеляза погледа му.

— Някога този булевард минаваше под шпалир на величествени дъбове в продължение на двайсет мили от градските порти. Лятото листата им шумоляха от вятъра. Садени са в Старите времена собственоръчно от Ювенс. В самата зора на Старата империя, много преди да съм бил роден.

Обезобразените пънове бяха изсъхнали и посивели. Стърчащите трески по ръбовете им още носеха белезите на триона.

— Изглеждат като отрязани само преди месеци.

— Но са минали дълги години, момчето ми. Когато Глъстрод обсади града, заповяда да ги отрежат, за да захранят пещите му.

— Защо тогава не са изгнили?

— Дори гниенето е вид живот. А тук няма живот.

Джизал преглътна и прегърби рамене. Загледа се в крайпътните пънове. Приличаха на бавно нижещи се надгробни камъни.

— Не ми харесва това — промърмори тихо.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — изгледа го намръщено Баяз. — Да не мислиш, че на някого от другите им допада? Понякога, ако човек иска да бъде запомнен, трябва да прави неща, които не му харесват. Чест и слава се печелят с борба, не с безгрижие. Богатство и власт се печелят в битки, не в мир. Нима подобни неща не те вълнуват вече?

— Вълнуват ме — промърмори Джизал, — сигурно…

Но вътрешно никак не беше сигурен. Погледна към необятното море от безжизнен прахоляк. В него нищо не загатваше за чест, за богатство и дума не можеше да става, а и не разбираше откъде можеше да дойде славата. Вече така или иначе беше добре познат на единствените петима души на стотици мили околовръст. Освен това започваше да се замисля дали дълъг скромен живот в нищета и тотална неизвестност би бил чак толкова лошо нещо.

Може пък, като се върне у дома, да попита Арди дали не иска да се оженят. Представи си усмивката, с която щеше да посрещне предложението му. Със сигурност първо щеше да го накара да тръпне в неизвестност, да чака за отговор. Със сигурност щеше го накара да се мъчи. Но после навярно щеше каже „да“. В края на краищата какво толкова можеше да стане? Баща му щеше се ядоса? Ще са принудени да живеят само на офицерската му заплата? Приятелите му идиоти и братята му ще се кискат зад гърба му, че е паднал така ниско? Почти се изсмя при мисълта, че това може да бъдат основателни причини.