Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Едно съм научил досега, че винаги има надежда. — Той се отблъсна от стената и небрежно сложил ръка на дръжката на сабята си, тръгна с енергична походка към вратата. — Мразя да губя добър работодател.

— И аз мразя да ме губят. Но за всеки случай се подгответе за разочароване. Животът е пълен с разочарования. А краят му обикновено е най-неприятното от всички.

— Добре тогава. Щом един от двама ни трябва да е разочарован. — Застанал на прага, Коска се поклони позьорски и олющената позлата на някога великолепния му кожен нагръдник проблесна под сноп слънчеви лъчи от прозореца. — За мен беше чест.

Глокта седеше на леглото, прокарваше език по дупките във венците си и масажираше болния си крак. Огледа спалнята си. По-точно спалнята на Давуст. Ето оттам старият магьосник ми изкара акъла посред нощ. Там стоях и гледах как градът гори. А тук едва не бях изяден от четиринайсетгодишно момиче. Ех, спомени…

Изправи се с изкривено от болка лице и отиде до единствения сандък с лични вещи, който беше донесъл в Дагоска. А ето тук подписах разписката за един милион марки, предоставени от банкова къща „Валинт и Балк“. Извади от джоба си кожения калъф, който му беше дал Мотис. Половин милион в скъпоценни камъни, почти недокоснат. Изпита отново онова силно изкушение да го отвори, да зарови ръка в него и да почувства как хладното, твърдо, потракващо нежно богатство се процежда през пръстите му. Устоя с известно усилие, с още по-голямо се наведе, повдигна част от дрехите си и мушна отдолу кожения калъф. Черно, черно и пак черно. Наистина трябва да си поразнообразя гардероба…

— Тръгваш си, без да се сбогуваш, а?

Глокта подскочи, изправи се рязко и от пронизалия гръбнака му спазъм почти щеше да повърне. Посегна да затръшне капака на сандъка, точно навреме, за да успее да се свлече отгоре му, преди кракът му да се подгъне. На прага стоеше Витари и гледаше намръщено.

— Мамка му! — изсъска задъхан той и от дупките в зъбите му полетяха слюнки.

Левият му крак беше изтръпнал и безчувствен като дърво, а десният щеше да се пръсне от пронизваща болка.

Тя пристъпи напред и присвитите й очи се плъзнаха вляво и вдясно. Проверява дали има някой друг в стаята. Явно пак ще си говорим насаме. Витари бавно затвори вратата и сърцето на Глокта ускори ритъм не само от болките в крака. Ключът изтрака в ключалката. Само двамата. Леле, колко вълнуващо.

Тя мина мълчаливо по килима и дългата й черна сянка се плъзна към Глокта.

— Мисля, че имахме уговорка — изсъска изпод маската си.

— Аз също — сопна се Глокта, докато се опитваше да заеме малко по-достойна поза. — Но получих бележчица от Сълт. Иска ме обратно. Мисля, че и двамата знаем защо.

— Не е заради нещо, което съм му написала.

— Щом казваш.

Очите й се присвиха още повече, докато пристъпваше напред.

— Имахме сделка. Аз спазих моята част.

— Браво на теб! Нека тази мисъл те топли, докато аз плувам по корем във водата при доковете на Адуа, а ти си тук и чакаш гуркулите да пробият… уф!

Витари се нахвърли отгоре му, гръбнакът му се изви назад под тежестта й и дъхът излезе на хриптящи пресекулки от дробовете му. Проблесна метал, чу се дрънчене на верига и пръстите й се плъзнаха около врата му.

— Ах, ти, сакат червей! Заслужаваш веднага да ти прережа шибаното гърло!

Коляното на Витари се заби болезнено в корема му, студеният метал погъделичка леко кожата на врата му, сините й очи се впиха в неговите. Блестяха, студени и твърди като камъните в кожения калъф. Смъртта чука на вратата. Спомни си я как душеше Айдър. Без да й мигне окото. И с лекотата, с която аз бих смачкал мравка, аз, сакатият и напълно безпомощен човек. Може би в този момент Глокта трябваше да бръщолеви несвързано, да е обезумял от страх, но вместо това единственото, което му мина през ума, беше: Кога за последно бях с жена върху себе си?

Глокта прихна развеселен.

— Ти въобще познаваш ли ме? — ревна той. Очите му се напълниха със сълзи едновременно от болка и от вълнение. — Началник Глокта, приятно ми е да се запознаем! Хич не ми дреме какво смяташ да правиш и ти много добре го знаеш. Заплахи, така ли? Ще трябва да се постараеш малко повече, рижа курво!

Очите й изскочиха от злоба. Рамото й се изнесе напред, а лакътят назад — тя беше готова да приложи цялата си сила. Достатъчна да вкара веригата във врата ми чак до изкривения гръбнак.

Глокта усети как влажните му устни се разтеглят в злобна усмивка. Давай.