Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Хапи. Хапи. Хапи.

Устата му се напълни с кръв. Чуваше виковете на онзи, но единственото, което го интересуваше, беше да продължава да стиска още по-силно. Изви рязко глава и мъжът залитна назад. Хвана в шепи лицето си. Отнякъде долетя стрела и се заби в ребрата му. Онзи падна на колене. Уест се спусна към него, сграбчи сплъстената му коса и заби лицето му в земята, и отново, и отново, и отново.

— Свърши се.

Уест дръпна рязко ръце, пръстите му се бяха изкривили като на граблива птица. Под ноктите си видя кръв и косми от главата на северняка.

Всичко беше притихнало. Образите престанаха да се люлеят пред очите му. Снежинките се спускаха бавно над полянката и падаха по мократа земя, пръснатите оръжия, телата на убитите и на тези, които още стояха на краката си. Тъл стоеше наблизо и го гледаше втренчено. Три дървета беше зад гърба му с меч в ръка. Розовата пихтия, която представляваше лицето на Пайк, беше изкривена в нещо като гримаса. Той стискаше в окървавен юмрук дръжката на оръжието си. Всички гледаха. Всички гледаха него. Дау вдигна ръка и посочи към Уест. Главата му се килна назад и той избухна в смях.

— Ухапа го! Отхапа му шибания нос! Знаех си, че си ненормално копеле!

Уест се вторачи неразбиращо в тях. Туптенето в главата му беше започнало да отслабва.

— Какво? — промърмори.

Беше целият в кръв. Изтри устата си. Солено. Погледна към най-близкия труп до себе си — лежеше по очи в калта. От главата му течеше кръв, стичаше се по склона и се събираше на локва около единия ботуш на Уест. Помнеше… нещо. Изведнъж стомахът му се преобърна и той се преви одве и изплю нещо розово на земята. Празният му стомах продължи да се надига, но в него нямаше нищо за повръщане.

— Бесен! — извика Дау. — Това си ти!

Мрачния, който само преди миг беше излязъл от храстите с лък през рамо, вече беше клекнал до едно от телата и сваляше от него окървавено палто от животинска кожа с дълъг косъм.

— Хубава дреха — промърмори той под носа си.

Все още превит и изтощен до краен предел, Уест наблюдаваше северняците, които се заеха да тършуват в лагера на съгледвачите. Чу отново смеха на Черния.

— Бесния! — кискаше се дрезгаво той. — Така ще ти викам вече!

— Тия имат стрели тука — каза Кучето. Измъкна нещо от един вързоп и се ухили до уши. — И сирене. Малко се е поизцапало — остърга с мръсен нокът няколко петънца мухъл от жълтото парче, отхапа и пак се ухили. — Ама иначе нищо му няма.

— Доста полезни неща имат — каза Три дървета и на свой ред се усмихна. — А и всички сме живи и здрави. Добра работа, момчета. — Той шляпна Тъл по гърба. — По-добре да тръгваме отново на север, преди някой да се е усетил, че с тия се е случило нещо. Събирайте бързо тука и да вървим да вземем другите двама.

Мислите на Уест тъкмо бяха започнали да си идват на мястото.

— Другите!

— Добре… Бесен — каза Три дървета. — Върви с Дау да проверите как са. — Възрастният войн се извърна с лека усмивка на лице.

Уест се втурна между дърветата към потока, откъдето бяха дошли с Дау. В бързината се хлъзгаше и залиташе. Пулсирането в главата му пак се усили.

— Защитете принца — мърмореше под носа си, докато тичаше.

Прегази потока и почти без да усети студа, се закатери по отсрещния бряг и нагоре по склона на хълма. Бързаше към скалите, където бяха оставили Ладисла и Кадил.

До ушите му долетя приглушен женски писък, а след него ръмжене на мъжки глас. Почти се скова от ужас. Хората на Бетод са ги открили. Може би вече е късно. Напъна всички сили. Краката му пламнаха от болка, докато се хлъзгаха и препъваха в калта нагоре по склона. Трябва да предпази принца. Гърлото му изгаряше, но той си наложи да продължи. Пръстите му се вкопчваха отчаяно в дънерите на дърветата, драпаха нагоре в изпопадалите под тях борови иглички и изсъхнали клони.

Уест излетя между дърветата и се озова на поляната до скалите. Дишаше тежко, ръката му стискаше окървавения северняшки меч.

Две фигури се търкаляха на земята. Тази отдолу беше Кадил, тя се гърчеше, риташе и дращеше мъжа отгоре й. Той беше успял да смъкне панталона й до коленете и сега се бореше с една ръка да откопчае своя, докато с другата я притискаше към земята и запушваше устата й. Уест пристъпи напред и вдигна меча над главата си. В този момент мъжът върху Кадил рязко се извърна. Уест не повярва на очите си. Изнасилвачът беше самият принц Ладисла.

Щом видя Уест, той се надигна неуверено и отстъпи назад. На лицето му се изписа глуповата, почти невинна усмивка, като на малко момченце, хванато да краде бисквити от кухнята.