Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ъ, съжалявам — каза той. — Мислех, че ще се забавите повече.

Уест го гледаше втренчено и не разбираше какво става.

— Повече ли?

— Шибано копеле такова! — изкрещя Кадил и запълзя заднешком, вдигайки панталона си. — Ще те убия, мамка му!

— Тя ме ухапа! — Ладисла докосна устните си. — Ето! — той протегна кървавите си пръсти към Уест, сякаш с това доказателство вече ставаше ясно кой е жертвата в ужасното злодеяние. Усет осъзна, че пристъпва бавно напред. Ладисла най-вероятно забеляза нещо в изражението на лицето му, защото отстъпи с протегната напред ръка, докато с другата се опитваше да вдигне панталона си. — Чакай малко, Уест, само…

Този път не усети надигнал се отвътре гняв. Не му причерня пред очите, ръцете и краката му не се движеха от само себе си, нямаше и помен от главоболие. Нямаше гняв, нямаше ярост. Уест никога не беше се чувствал така спокоен, така уравновесен и уверен в себе си. Всичко беше изцяло под негов контрол.

Дясната му ръка се изстреля напред и блъсна с отворена длан принца в гърдите. Ладисла зяпна и залитна силно назад. Левият му крак стъпи накриво в калта. Подпря десния зад него, но той стъпи в празното пространство. Принцът повдигна озадачено вежди, устата му се отвори в мълчалив ужас, очите му се ококориха. Престолонаследникът полетя назад, ръцете му напразно затърсиха нещо, за което да се хванат, тялото му се извъртя леко настрани… и изчезна в пропастта.

Отдолу се чу вик, после глух удар, след него още един и накрая продължително трополене на камъни.

Последва тишина.

Уест стоеше неподвижно, примигваше.

Извърна поглед към Кадил.

Тя беше застинала на място на няколко крачки от него и го зяпаше с широко отворени очи.

— Ти… ти…

— Да. — Уест не можа да познае собствения си глас.

Застана на самия ръб на скалата и надникна. Трупът на Ладисла лежеше по очи на скалите. Опърпаният шинел на Уест беше проснат отгоре му, панталонът му бе смъкнат до коленете, а единият му крак беше огънат наопаки в коляното. Под разбитата му главата се ширеше голяма черна локва кръв. Изглеждаше от мъртъв по-мъртъв.

Уест преглътна мъчително. Това беше негово дело. Негово. Той уби наследника на трона. Уби го хладнокръвно. Той е престъпник. Предател. Чудовище.

Мисълта почти го разсмя. Слънчев Агрионт, където лоялност и почит се отдаваха едва ли не по задължение, светът, в който простолюдието правеше каквото му заповядат господарите аристократи и където убиването на хора просто не беше прието… всичко това беше останало далеч назад зад гърба му. Там може и да беше чудовище, но тук, в мразовитата дива Англанд, правилата бяха други. Тук чудовищата бяха мнозинство.

Нечия тежка длан се стовари на рамото му. Извърна се към голямата безуха глава на Дау Черния, който надничаше в пропастта. Севернякът тихо подсвирна.

— Е, край с този, ако питаш мен. Знаеш ли, Бесен? — той се усмихна на Уест. — Започвам да те харесвам, момче.

До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.

Вече е повече от ясно, че въпреки усилията ви Дагоска няма да остане още дълго във владение на Съюза. Ето защо ви нареждам да тръгнете незабавно и да се явите пред мен. Дори и доковете да са вече превзети, вярвам, че няма да имате проблем да се промъкнете през нощта и да отплавате с малка лодка. В близост до брега ще ви очаква кораб.

Нареждам да предадете цялото командване на генерал Висбрук като единствен жив член на управителния съвет на града. Надявам се, не е нужно да напомням, че за останалите защитници на Дагоска заповедите на Висшия съвет остават непроменени. Да защитават града до последния човек.

Генерал Висбрук бавно свали писмото и челюстите му се стегнаха.

— Да разбирам ли, че ни напускате, началник? — гласът му леко потрепери.

Панически може би? От страх? От яд? Как бих могъл ли да го виня за която и да било подобна причина?

Беше същата зала, както в деня, в който Глокта пристигна в Дагоска. Превъзходната мозайка, майсторски изработените гравюри, полираната маса, всичко беше окъпано в ярката светлина на настъпващия ден, която нахлуваше през високите прозорци. Управителният съвет обаче сериозно се е свил. Висбрук, с провиснали бузи над колосаната яка на извезаната с ширити куртка, и хадиш Кадия, свлечен на стола си, бяха единствените останали от управата на града. Никомо Коска стоеше отстрани, облегнат на стената до прозорците, и чоплеше ноктите си.