Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Чу запъхтяното дишане на Витари зад маската. Действай.

Усети допира на острие в гърлото си. Студен допир. Беше толкова остро, че почти не го чувстваше. Готов съм.

Тя изсъска, вдигна металното острие и го заби в капака на сандъка до главата на Глокта. Изправи се и се обърна на другата страна. Глокта притвори очи и пое дълбоко въздух. Още съм жив. Усети странно чувство. Облекчение или разочарование? Не бих могъл да преценя.

— Моля те.

Каза го толкова тихо, та Глокта реши, че си въобразява. Витари стоеше с гръб към него, с клюмнала глава и стиснати треперещи юмруци.

— Какво?

— Моля те.

Наистина го каза. И я заболя, пролича си.

— Моля те, а? Мислиш ли, че молбите ще помогнат в този момент? Защо да те спасявам, наистина, защо? Дойде тук само да шпионираш за Сълт. Откакто си дошла, единствено и само ми се пречкаш! Изобщо не се сещам за някого, на когото да имам по-малко доверие, а аз не вярвам на никого!

Витари се обърна с лице към него, развърза връзките на маската си и я свали. На лицето й имаше ясно очертана разлика: кафяво около очите, челото и шията, бяло около устата, а през гърбицата на носа й минаваше розова следа от притискането на маската. Лицето на Витари се оказа с по-меки черти, много по-младо и доста по-обикновено, отколкото беше очаквал. Тя вече не изглеждаше никак страховито. Изглеждаше изплашена и отчаяна. Изведнъж незнайно защо Глокта се почувства неловко, сякаш беше нахълтал в нечия спалня, докато човекът вътре е гол. И когато тя коленичи пред него и лицата им се изравниха на едно ниво, той едва се сдържа да не извърне поглед.

— Моля те. — Очите й бяха насълзени, горната й устна трепереше, всеки момент щеше да се разплаче. Надниквам в скритите надежди зад коварната обвивка, това ли се случва в момента? Или е просто добре изиграна роля? Глокта усети как единият му клепач заигра. — Не го искам за себе си — почти проплака Витари. — Моля те. Умолявам те.

Глокта замислено разтри шията си и когато отдръпна ръка, по върховете на пръстите му имаше кръв. Съвсем малко кафеникаво петънце. Леко клъцване. Просто драскотина. Само милиметър по-дълбоко — и сега щях да пръскам кръв по прекрасния килим на пода. Само на косъм по-дълбоко. На такива тънки нишки се крепи животът. Защо да я спасявам?

Но той вече знаеше отговора. Защото толкова рядко го правя.

Завъртя се с усилие на капака на сандъка и седна с гръб към нея. Заразтрива мъртвата плът на крака си. Въздъхна дълбоко.

— Добре — каза рязко.

— Няма да съжаляваш.

— Вече съжалявам. Проклет да съм, как само се размеквам при вида на плачеща жена! Освен това сама ще си носиш багажа!

Извърна се с вдигнат пръст, но Витари вече беше сложила отново маската си. Очите й пак бяха сухи злобни цепки. Изглеждат като очи, които никога не проливат сълзи.

— Не се безпокой. — Дръпна рязко веригата, кръстатото острие в края й се отскубна от капака на сандъка и се лепна за протегнатата й длан. — Пътувам с малко багаж.

Глокта гледаше размазаните отражения на пламъците в неподвижната повърхност на водата. Мъждукащи петна по черния фон — червено, жълто, искрящо бяло. Фрост опъваше греблата гладко и равномерно, бледото му лице, осветеното от пламъците, не издаваше никаква емоция. Северард седеше зад него прегърбен, зареял сърдит поглед във водата. Витари беше най-отпред, на носа на лодката. Щръкналите кичури на косата й смътно се очертаваха на тъмния фон зад гърба й. Греблата се топваха и пореха почти безшумно повърхността. Лодката сякаш беше неподвижна, единственото усещане за движение идваше от това, че тъмното очертание на полуострова бавно се отдалечаваше и потъваше в мрака.

Какво направих? Обрекох цял град на смърт или робство. И за какво? За едната чест на краля? За честта на малоумник с потекли лиги, който вече не може да контролира отделителните си функции, да не говорим за цяло кралство? От гордост ли го направих? Да бе. Нея загубих отдавна заедно със зъбите си. Заради одобрението на Сълт тогава? Най-вероятно сега ме чака за награда въжена яка и дълъг полет надолу.

Тъмният контур на скалата и кацналата отгоре й Цитадела вече почти се сливаха с нощното небе. Изчезваха и тънките кули на храма. Отплаваха към миналото.

Можех ли да постъпя иначе? Можех да се присъединя към Айдър и другите и да предадем града без бой. Щеше ли нещо да се промени? Глокта прокара език по венците си. Императорът бездруго щеше да започне с чистка на града. Сълт така или иначе щеше да ме отзове. Никаква разлика, не си струва да го мисля. Какво ми каза Шикел? Малцина са тези, които имат някакъв избор.