Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Глокта въздъхна дълбоко.

— Архилекторът ме вика… да давам обяснения.

Висбрук прихна в писклив смях.

— Незнайно защо, но в главата ми изниква само представа за плъхове, които напускат горяща къща.

Уместна метафора, но само при условие че плъховете бягат от пламъците единствено за да се хвърлят после сами в касапницата.

— Е, стига, генерале — Коска облегна глава на стената. — Началникът нямаше нужда да ни показва това писмо. Можеше просто да се изниже посред нощ, както би постъпил всеки разумен човек. Аз бих направил точно така.

— Позволете ми да нехая напълно за онова, което вие бихте направили — изгледа го подигравателно Висбрук. — Положението ни е критично. Външните стени са разбити, а с тях и шансовете ни да издържим още дълго на обсадата. Гетото гъмжи от гуркулски войници. Всяка нощ правим изненадващи рейдове от портите на централната част на града. Изгаряме по някой и друг таран. Избиваме часовите им, докато спят. И всяка сутрин те докарват още оборудване. Съвсем скоро ще разчистят колибите и ще сглобят катапултите си в града. А скоро след това ще бъдем подложени на обстрел със запалителни снаряди! — той посочи с пръст през прозореца. — Оттам могат да улучат дори Цитаделата! Утре тази зала може да се сдобие с нова мебел — скала с размерите на градинска барака за инструменти!

— Съвсем наясно съм с положението — троснато заяви Глокта. През последните няколко дни миризмата на страх и паника стана толкова осезаема, че и мъртвите я надушват. — Но заповедта на архилектора е пределно ясна. Градът да се защитава до последния човек. Никаква капитулация.

Висбрук увеси рамене.

— Капитулацията не е изход. — Изправи се, направи вял опит да приглади униформата си и прибра стола под масата.

Глокта почти го съжали. Той може би заслужава съжаление, но за жалост изразходвах целия си последен резерв за човек, който не го заслужаваше — Карлот дан Айдър.

— Позволете да ви дам съвет като запознат с обстановката в гуркулския затвор. Ако градът падне, горещо ви препоръчвам да предпочетете сам да сложите край на живота си пред възможността да бъдете пленен.

Очите на генерал Висбрук се разшириха за момент, но той веднага сведе поглед към прекрасната мозайка на пода и преглътна мъчително. Глокта се изненада да види горчива усмивка на устните му, когато вдигна глава.

— Не това си представях, когато постъпвах в армията.

Глокта потупа крака си с бастуна и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.

— Аз бих могъл да кажа същото. Какво пише Столикус? „Вербуващият сержант продава мечти, но доставя кошмари.“

— Съвсем уместно казано.

— Ако от това ще ви стане по-леко, генерале, съмнявам се, че моята съдба ще е по-приятна от вашата.

— Слаба утеха. — Висбрук удари лъснатите токове на ботушите си и отдаде чест.

Остана за момент така, после се обърна и без да каже и дума повече, тръгна към вратата. Скърцането на подметките му заглъхна в коридора.

Глокта се обърна към Кадия.

— Противно на това, което току-що казах на генерала, съветвам ви да предадете града при първа възможност.

— След всичко това? — уморените очи на Кадия се извъртяха към тавана. — Чак сега?

— Точно сега. Може пък императорът да реши да прояви милост. При всички положения не виждам никаква полза за вас да продължавате да се биете. При сегашното положение все още имате основа да преговаряте. Може да успеете да договорите някакви условия.

— Това е, значи, моята утеха? Милостта на императора, така ли?

— Само това мога да предложа. Не ми ли казахте тъкмо вие: когато си се изгубил в пустинята…

Кадия кимна.

— Независимо как ще се развият нещата, искам да ви благодаря.

— Да ми благодариш ли, глупако, на мен? Защо? За това, че разруших града ви, а сега ви оставям на милостта на императора?

— За това, че проявихте известно уважение към нас.

— Уважение? — прихна Глокта. — Според мен просто ви казах това, което искахте да чуете, за да получа онова, което исках.

— И така да е. Благодарността не струва нищо. Бог да е с вас.

— Там, където отивам, бог няма да дойде — подхвърли тихо Глокта, докато Кадия излизаше с бавна, провлачена походка от залата.

— Обратно в Адуа, а, началник? — усмихна се широко Коска.

— Обратно, както казахте, в Адуа. Обратно в Палатата на въпросите. Обратно при архилектор Сълт. — Мисълта никак не го радваше.

— Може би там ще се срещнем отново.

— Дали? По-вероятно е да те заколят наред с останалите защитници на града. Това ще сложи край на надеждите ти за нова среща.