Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Трябва да оцелея — прошепна Уест. Премръзналото му гърло изграчи думите в гъст облак пара. — Трябва.

Мислите му се отнесоха към топлите лета в Агрионт. Към цъфналите дървета по площадите. Към чуруликащите птички, накацали по раменете на усмихнатите статуи. Към слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата в парка. Не помогна. Уест смръкна потеклите от носа му сополи и опита да скрие ръце в ръкавите на униформата си, но те като че ли никога не бяха достатъчно дълги. Побелелите му пръсти стиснаха протритите маншети на куртката. Ще бъде ли някога отново на топло?

Усети ръката на Пайк на рамото си.

— Става нещо — промърмори затворникът и посочи към северняците, които бяха приклекнали един до друг и шепнеха припряно.

Уест се вторачи в тях с изморени очи. Тъкмо се беше наместил що-годе удобно и нямаше сили за нищо повече освен за собствената си болка. Бавно разгъна скованите си крака и чу как премръзналите му колене изпукаха, докато се изправяше. Разкърши се в опит да прогони умората от тялото си. Тръгна с провлачена стъпка към северняците, прегърбен като старец, обгърнал тяло с ръце. Преди да стигне при тях, разговорът им явно приключи. Поредното решение, взето без неговото мнение.

Три дървета тръгна към него с енергична походка. Очевидно снегът по никакъв начин не го притесняваше.

— Кучето е попаднал на съгледвачи на Бетод — изръмжа севернякът и посочи през дърветата. — В подножието на склона са, точно до потока, близо до водопада. Голям късмет, че той ги откри пръв. Като нищо можеше те да ни изненадат. Ако беше станало така, сега щяхме да сме мъртви.

— Колко?

— Кучето каза дузина. Може да е рисковано просто да ги заобиколим.

Уест се намръщи. Запристъпя от крак на крак, за да раздвижи кръвта в стъпалата си.

— Със сигурност ще е по-рисковано да се бием с тях, не мислиш ли?

— Може, но може и да не е. Ако им скочим изненадващо, шансовете ни не са лоши. Онези имат храна, оръжия — той огледа Уест от горе до долу, — дрехи. Все неща, дето ще са ни от полза. Зимата тепърва започва да преваля. А като вървим на север, няма да става по-топло. Решено е. Ще се бием. Дузина са сериозна бройка, така че ще ни трябва всеки човек. Твоето приятелче Пайк е с вид на човек, който няма проблем да върти секирата, без много да мисли за последствията. Най-добре му кажи да се стяга. — Кимна към Ладисла, който седеше прегърбен на земята. — Момичето естествено остава, но…

— Не и принцът. Прекалено опасно е.

Три дървета присви очи.

— Много си прав, че е опасно. Точно затова всеки трябва да понесе своя дял от опасността.

Уест се наведе към него и опита да звучи колкото можеше по-убедително. Не беше лесно с напукани, подути и твърди като прегорени наденици устни.

— С него рискът за всички става само по-голям. И двамата го знаем.

Принцът им хвърли мнителен поглед, сякаш се опитваше да отгатне за какво говорят.

— В битката от него ще имаме толкова полза, колкото от чувал на главите.

— Тук май си прав — изсумтя севернякът. Намръщи се и се замисли. — Е, добре. Не е нормално, но добре. Остават той и момичето. Останалите се бием, това значи, че ти също.

Уест кимна. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността, без значение колко неохотно.

— Така да бъде. Останалите ще се бием — отвърна той и отиде да каже на другите.

Така, легнал на земята в слънчевите градини на Агрионт, принц Ладисла никога нямаше да бъде разпознат. Контетата от свитата му, ласкателите, които иначе припадаха при всяка негова дума, просто щяха да го прекрачат със запушени, сбърчени от погнуса носове. Шинелът на Уест вече се разпадаше по шевовете, беше се протрил на лактите и целият беше омазан с кал. Под него снежнобялата униформа на принца беше придобила тъмнокафяв цвят. Остатъци от златния ширит висяха като посърнали цветя. Косата му беше сплетена и сплъстена, рижата брада беше поникнала на петна по бузите, а между веждите му бяха избуяли снопчета косми, което подсказваше, че в по-добри дни беше прекарвал часове в скубането им. Единственият човек с по-окаян вид на мили околовръст беше може би самият Уест.

— Какво правим сега? — попита Ладисла, докато Уест сядаше до него.

— Долу при реката има съгледвачи на Бетод, Ваше Височество. Ще се наложи да се бием.

Принцът кимна.

— Ще ми трябва някакво оръжие…

— Бих искал да ви помоля да останете тук.

— Полковник Уест, смятам, че е редно…

— Безспорно ще сте от огромна полза, Ваше Височество, но се боя, че и дума не може да става да дойдете с нас. Вие сте наследникът на трона. Не можем да си позволим да ви излагаме на такава опасност.