Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Настъпи мълчание.

— Обзалагам се, че можеш да го биеш. — Лутар се ухили на Логън.

— Ами веднъж ме ухапа една злобна овца, ама нямам белег.

— А пръстът?

— Това ли? — Логън погледна чуканчето на ръката си и го размърда напред-назад. — Какво за него?

— Как го загуби?

Логън смръщи чело. Не му харесваше накъде отива този разговор. Да слуша за грешките на Баяз беше едно, но далеч не бе склонен да се задълбава в своите. Нямаше спор, беше правил немалко такива. И сега всички го гледаха очаквателно. Трябваше да каже нещо.

— Загубих го в битка. Пред замък, наречен Карлеон. Тогава и аз бях млад, имах буйна кръв. Всичко стана заради глупавия ми навик да скачам право в най-гъстото меле на битката. И този път, когато излязох оттам, пръста го нямаше.

— Скачаш в битката, без да мислиш, а? — попита Баяз.

— Нещо такова. — Логън се намръщи и леко потърка върха на чуканчето. — Странна работа. Дълго след като вече го нямаше, продължавах да го чувствам, сърбеше ме точно на върха. Направо ме побъркваше. Как да почешеш пръст, дето го няма?

— Болеше ли? — попита Лутар.

— В началото ужасно, но пак не беше нищо в сравнение с други рани.

— Какви например?

Отговорът на този въпрос изискваше дълго обмисляне. Логън се почеса по лицето и запрехвърля назад спомените си за всички часове, дни и седмици, които беше прекарал ранен, потънал в кръв и крещящ от болка. Когато куцаше или му идеше да разкъса с голи ръце месата си, но не можеше, защото ръцете му бяха превързани.

— Веднъж здраво ме посякоха с меч през лицето — каза той и докосна с пръст дълбоката бразда на ухото си, която му бе оставил Тъл Дуру. — Кървеше зверски. После насмалко да ми изкарат окото със стрела — докосна белега с формата на полумесец на скулата си. — С часове ми вадиха треските. След това, по време на обсадата на Уфрит, ми стовариха на главата огромно парче скала. Още първия ден. — Потърка тила си и напипа изпъкналото очертание на белега под косата. — Счупиха ми черепа, рамото също.

— Гадно — каза Баяз.

— Аз съм си виновен. Така става, когато се опитваш да разбиеш градските стени с голи ръце.

Лутар го зяпна и Логън вдигна рамене.

— Не става. Но както вече казах, лесно се палех на младини.

— Изненадан съм само, че не си опитал със зъби.

— О, сигурно това щеше да е следващият ми ход, но тогава ми стовариха оная скала на главата. Поне зъбите ми са си още на мястото. Два месеца изкарах в жалко хленчене по гръб, докато другите обсаждаха града. Оправих се тъкмо навреме за дуела с Три дървета. Само за да ме потрошат отново, този път дори повече. — Споменът го накара да замижи. Сгъна пръстите на дясната си ръка и пак ги изпъна, спомни си болката в премазаната си ръка. — Това болеше здраво. Но не колкото това. — Логън измъкна ризата си от колана и я вдигна нагоре. Всички напрегнаха очи в мрака. На вдлъбнатия му корем точно под най-долното ребро имаше малък белег.

— Не изглежда кой знае какво — отбеляза Лутар.

Логън се извъртя, за да видят гърба му.

— Останалото е тук. — Той посочи с палец към мястото отстрани на гръбнака, където знаеше, че е по-големият белег.

Останалите огледаха мълчаливо мястото.

— През цялото тяло? — промърмори Лонгфут.

— През цялото тяло, с копие. Стана в дуел с човек на име Хардинг Мрачния. Щур късмет, че оживях тогава.

— След като е било в дуел — рече Баяз, — как така си се отървал след подобна рана?

Логън облиза нервно устни.

— Победих го.

— С копие в тялото си?

— Разбрах за копието чак накрая.

Лутар и Лонгфут се спогледаха.

— Доста важна подробност, че да не й обърнеш внимание — каза навигаторът.

— Така е. — Логън се поколеба как най-добре да обясни, но осъзна, че в обяснението му нямаше да има нищо приемливо. — Понякога… да кажем… не знам какво правя.

Последва дълго мълчание.

— Какво имаш предвид? — попита Баяз.

Логън присви мъчително очи. Всичкото така крехко доверие, което беше градил през последните седмици, беше на път да се сгромоляса пред очите му, но той не видя друг избор. Не го биваше в лъжите.

— Когато бях на четиринайсет, мисля, се скарах с приятел. Дори не помня за какво беше. Помня само, че бях ядосан. Той ме удари. Следващият ми спомен е как гледам ръцете си. — Логън ги погледна сега. Две бледи в тъмното ръце. — Бях го удушил. Беше мъртъв. Не помня как съм го направил, но бяхме само двамата и кръвта му беше под ноктите ми. Издърпах го до едни скали, хвърлих го долу, за да му счупя главата. После казах, че е паднал от дърво, и всички ми повярваха. Майка му плака, но какво можех да направя? Тогава ми се случи за пръв път. — Логън усети погледите на всички върху себе си. — Няколко години по-късно насмалко не убих баща си. Наръгах го, докато ядяхме. Не знам защо. Нямах представа защо. Той бързо се оправи. — Забеляза, че Лонгфут се отдръпва леко назад. Не можеше да го вини. — Тогава шанка започнаха да идват по-често. Баща ми ме изпрати на юг, през планините, да търся помощ. Така открих Бетод. Той ми предложи помощта си, ако се бия за него. И какъвто бях глупак, съгласих се. Хареса ми, но битките никога не свършваха. Нещата, които направих в тези войни… нещата, които ми казаха, че съм направил… — Логън пое дълбоко въздух. — Убивал съм приятели. А трябваше да видите какво правех с враговете. И ми харесваше. Харесваше ми да съм винаги начело при огъня, да виждам страха в очите на хората, когато срещнат моите, да знам, че никой не смее да ме погледне в очите. После стана по-зле. И още по-зле. Една зима почти през цялото време не знаех ни кой съм, ни какво правя. Понякога усещах, че става, но не можех да го спра. Никой не знаеше кого ще убия в следващия момент. Насираха се от шубе, всички, дори Бетод. Но никой не се страхуваше от мен така, както аз самият.