Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Погледна отново съдържанието на тенджерата и не остана въодушевен. Овесена каша с няколко парченца бекон и накълцани корени. Наоколо нямаше никакъв дивеч. Мъртва земя — името говореше само за себе си. Зеленината на равнината се беше сменила с тук-там по някоя кафява туфа трева по сивата пръст. Огледа останките от външните стени на къщата, в която бяха устроили лагера си. Огънят хвърляше отблясъци по разкъртените зидове, по напуканата мазилка и нацепеното на трески дърво. В пукнатините нямаше прорасла папрат, нямаше и едно стръкче, покарало в пръстения под, нито петънце мъх между камъните. Логън реши, че сигурно от векове никой не е стъпвал на това място.

Никой освен тях.

Също така беше тихо. Тази вечер нямаше вятър. Чуваше се само тихото пукане на огъня и тихото мърморене на Баяз, който в този момент поучаваше чирака си. Логън беше повече от доволен, че Първия магус се беше съвзел, независимо че изглеждаше още по-стар и в още по-мрачно настроение. Най-малкото вече нямаше нужда той да взима решенията. Досега това никога не беше свършвало добре за никого.

— Най-после ясно звездно небе! — напевно отбеляза брат Лонгфут, докато влизаше наведен под трегера на вратата, и с огромно задоволство посочи нагоре. — Идеално небе за навигация! За пръв път от десет дни насам звездите греят ярко и сега с гордост мога да заявя, че не сме се отклонили и с крачка от набелязания маршрут! Нито крачка! Водил съм ви в правилната посока, приятели. Да! Обратното не е присъщо на брат Лонгфут! Точно както ви казах, остават ни четирийсет мили до Олкъс!

Не последваха бурни овации. Баяз и Кай бяха потънали в разгорещения си спор и продължиха да разменят шепнешком сърдити реплики. Лутар въртеше в ръце кинжала си и се опитваше да намери точния ъгъл, под който да се огледа в острието. Феро седеше намръщена в ъгъла. Лонгфут въздъхна и клекна до огъня.

— Пак ли овесена каша? — измърмори той, надникна в тенджерата и сбърчи нос.

— Боя се, че да.

— Е, какво пък. Несгодите на пътуването, а, приятелю? Няма слава в път без премеждия и трудности.

— Хм — изсумтя Логън.

Той лично беше склонен към не толкова много слава, но да има прилична храна. Разбърка унило бълбукащата каша.

Лонгфут се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Май нашият славен работодател има неприятности с ученика си.

Гласът на Баяз се повишаваше с всяка секунда и раздразнението му ставаше все по-доловимо.

— … хубаво, че можеш да въртиш умело тигана, но въпреки това основното ти занимание си остава изучаването на магия. Напоследък забелязвам голяма промяна в отношението ти. Станал си прекалено мнителен и непокорен. Започвам да подозирам, че се очертаваш като разочароващ ученик.

— А вие винаги ли сте били съвестен ученик? — устните на Кай загатнаха присмехулна усмивка. — Вашият учител никога ли не е бил разочарован от вас?

— Беше и последствията бяха ужасяващи. Всички правим грешки. Но работата на учителя е да спре учениците си, преди са повторили неговите грешки.

— Тогава може би трябва да ми разкажете за грешките си. Така ще мога да се поуча от тях.

Учител и ученик размениха гневни погледи над огъня. Логън не хареса изражението на Баяз. И преди беше виждал това лице така намръщено и последиците не бяха никак приятни. Той не разбираше как само за седмици държанието на Кай се беше променило от смирено подчинение във враждебно противопоставяне, но виждаше, че от тази промяна животът на никого в групата не ставаше по-лек. Престори се, че е погълнат от бъркането на кашата, и притихна в очакване на мощния рев на огнената експлозия. Вместо това до ушите му достигна само тихият глас на Баяз.

— Добре, господарю Кай, като никога в предложението ти има известен смисъл. Да поговорим за моите грешки. Доста обширна тема. Откъде да започна?

— Да кажем, от началото — каза замислено чиракът. — Откъде другаде може да се започне история?

Първия магус се подсмихна горчиво.

— Хм. Така да бъде. Много отдавна, в Старите времена — помълча и се загледа в огъня, а пламъците се отразиха в изпитото му лице, — бях първият чирак на Ювенс. Но скоро след като започна обучението ми, моят господар взе още един чирак. Момче от Юга. Казваше се Калул. — Сред сенките в ъгъла Феро рязко вдигна очи и го изгледа намръщено. — Още от самото начало не се разбирахме. И двамата бяхме твърде горделиви и прекалено завистливи към уменията на другия. Ревнувахме се за най-малката похвала от нашия господар. Съперничеството ни не отслабна с годините, въпреки че Ювенс взе още чираци — общо дванайсет. В началото това съперничество ни правеше само по-добри ученици: по-старателни, по-отдадени на учението. Но след ужасите на войната с Глъстрод много неща се промениха.