Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— А, господарю Коска. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Разбира се, началник! Няма нищо по-хубаво от вечерна разходка след края на битката! — наемникът пристъпи важно напред.

Дори в тъмното Глокта забеляза промяната в него. В походката му имаше живот, а в очите — блясък. Косата му беше прилежно сресана, мустаците му стърчаха гордо встрани, обилно намазани с помада. Я виж ти, все едно е с един-два инча по-висок и подмладен с десетина години. Той притича енергично към парапета, притвори очи и пое дълбоко въздух през тънкия си нос.

— Изглеждате учудващо добре за човек, който доскоро е участвал в сражение.

Стириянецът се усмихна.

— Не беше точно като да съм бил в самата битка, по-скоро бях зад нея. Винаги съм смятал, че предните редици са лош избор на място за водене на сражение. Никой не чува заповедите ти в тази шумотевица. Освен това там вероятността да те убият е много по-голяма.

— Абсолютно прав сте. Как се справихме?

— Гуркулите са все още извън града, така че от тази гледна точка — добре. Съмнявам се, че мъртвите ще се съгласят с мен, но пък на кого му пука за тяхното мнение, нали така? — той доволно почеса врата си. — Днес се справихме добре. Но утре, вдругиден, кой знае? Още ли няма никакъв шанс за подкрепления?

Глокта поклати глава и стириянецът пое дълбоко въздух.

— За мен е все едно, естествено, но може би е добра идея да обмислите отстъпление, докато все още държим залива.

Явно всички вече искат отстъпление. Дори и аз самият. Глокта изсумтя.

— Висшият съвет дърпа конците ми, а те казват не на отстъплението. Както ми бе съобщено, честта на краля не позволява отказ от Дагоска. По всичко личи, че неговото достойнство е по-ценно от живота ни.

— Достойнство? — Коска повдигна вежда. — Това пък какво беше? Всеки го вижда различно. Не става за пиене, не става за чукане. Колкото повече имаш от него, толкова по-зле за теб, а ако нямаш никакво, хич не ти липсва. — Той поклати глава. — И при все това за някои хора е всичко на този свят.

— Хм — промърмори Глокта, докато прокарваше език по остатъка от зъбите си. Честта и достойнството не струват колкото краката или зъбите. Прескъпо платих за този урок. Надникна към тъмното очертание на външната стена, на върха на която горяха огромни огньове. Далечният шум на битката все още долиташе откъм нея и тук-там към потъналото в руини гето политаше някоя стрела с горящ връх. Дори в момента кръвопролитието не спира. — Какви са шансовете ни да удържим още седмица? — пое дълбоко въздух Глокта.

— Седмица? — стисна устни Коска. — Разумни.

— Две седмици?

— Две? — Коска цъкна с език. — Не толкова добри.

— Което значи, че да се надяваме на месец е немислимо.

— Немислимо е точната дума.

— Изглежда, ситуацията ни тук истински ви радва.

— Кой, мен ли? Безнадеждните каузи са ми специалитет — ухили се стириянецът. — В последно време само за такива ме търсят.

— Знам какво е усещането. Ще удържаме външната стена до последно, после се оттегляме. Следващата ни отбранителна линия стават стените на централната чест на Дагоска.

Усмивката на Коска беше едва доловима в тъмнината.

— Държа до последно, после се оттеглям! Нямам търпение!

— Също така може би ще е добре да подготвим малко изненади за гуркулските ни приятели. За момента, в който най-после успеят да нахлуят в града. Знаете какво имам предвид — Глокта махна разсеяно с ръка. — Опънати въжета, вълчи капани, заострени колове, намазани с екскременти, и така нататък. Смея да твърдя, че имате опит в подобен начин на водене на война.

— Имам опит във всички възможни начини за водене на война. — Коска удари токове и отдаде чест. — Заострени колове и екскременти! Достойно занимание за всеки войник.

— Война е. Единствено в победата има достойнство. И като заговорихме за достойнство, по-добре отсега да предупредите нашия приятел Висбрук за местата на изненадите за гуркулите. Ще бъде жалко, ако вземе да се наниже по погрешка на някой от коловете ви.

— Разбира се, началник. Ще е ужасно жалко.

Глокта усети как дланите му се свиват в юмруци върху парапета.

— Искам гуркулите да платят за всяка крачка на наша земя. Искам да си платят за безполезния ми крак. За всеки инч от тази прашна скала. За липсващите ми зъби. За всяка жалка къщурка, за всяка порутена колиба и за всяко безполезно парче земя между тях. За вечно сълзящото ми око, за изкривения ми гръбнак, за мижавото, гнусно подобие на живот, което водя. — Той прокара език по дупките във венците си. — Искам да си платят.