Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Глокта се намръщи. Затова ли съм в Инквизицията? Да изтезавам малки момичета? Изтри влагата под насълзените си очи. От друга страна, това нещо е едновременно много повече и много по-малко от просто момиче. В спомените му изникнаха протегнатата към гърлото му ръка и тримата практици, които трябваше да напрегнат всички сили, за да я озаптят. Много повече и много по-малко от просто човек. Не бива да правя същата грешка, която допуснах с Първия магус.

— Трябва да сме с отворени съзнания — промърмори Глокта.

— Знаеш ли какво би казал за това моят баща? — гласът й беше плътен и дрезгав, дращещ като на възрастен мъж — напълно несъвместим с младото гладко момичешко лице.

Очите на Глокта потръпнаха, усети как потта се стича на струйки под палтото му.

— Твоят баща?

Шикел му се усмихна и очите й проблеснаха в мрака. На Глокта му се стори, че раните й се усмихват заедно с нея.

— Да, моят баща. Пророкът. Великият Калул. Той би казал, че отвореното съзнание е като отворена рана. Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка.

— Виждам, че вече си готова да говориш, така ли?

— Избирам да говоря.

— Защо?

— Защо не? След като знаеш, че го правя по собствено желание, а не по твое. Задавай въпросите си, сакати човече. Човек трябва да се възползва от всяка възможност да се учи. Бог ми е свидетел, че ти имаш нужда от малко познание. Когато си се изгубил в пустинята…

— Знам останалото — прекъсна я Глокта и замълча. Толкова много въпроси, но какво да попиташ подобно създание? — Ти си ядач, нали?

— Ние имаме друго име за нас, но да. — Тя наклони леко глава, без да откъсва очи от очите на Глокта. — Когато ме откриха, свещениците ме накараха да ям първо от тялото на майка ми. Трябваше или да го направя, или да умра, а тогава желанието ми за живот бе силно. После плаках, но оттогава мина много време, вече не са ми останали сълзи. Разбира се, отвращавам се от себе си. Понякога изпитвам нужда да убивам, понякога ми се иска аз да умра. Заслужавам го. Нямам никакви колебания. Само в това съм сигурна на този свят.

Защо ли се заблуждавах, че ще получа директен отговор? Направо ще ми домъчнее за Гилдията на търговците на платове. Техните престъпления поне ми бяха понятни. И все пак по-добре някакви отговори, отколкото никакви.

— Защо ядеш хора?

— Защото птицата изяжда червея. Защото паякът изяжда мухата. Защото това е желанието на Калул, а ние сме деца на Пророка. Ювенс беше предаден и Калул се закле да отмъсти, но беше сам срещу мнозина. Тогава той се реши на огромна саможертва — наруши Втория закон. И праведните го последваха, с всяка година стават все повече и повече. Някои тръгнаха доброволно. Други не. Но никой не може да се противопостави на волята му. Сега братята и сестрите ми са много и всички правим своята саможертва.

— Не изпитваш болка, нали? — Глокта посочи към мангала.

— Не, само дълбоко покаяние.

— Странно, при мен е точно обратното.

— Голям късметлия си, ако питаш мен.

— Лесно е да се каже — изсумтя пренебрежително Глокта, — не ти крещиш от болка всеки път, когато пикаеш.

— Вече почти не помня какво означава да изпитваш болка. Мина много време оттогава. Дарбите ни са различни. Свръхчовешка сила, бързина и издръжливост. Някои от нас могат да приемат форми, да мамят окото, дори да използват Изкуството така, както Ювенс го предаде на чираците си. Даровете ни са различни, но проклятието ни е едно. — Тя продължи да гледа настоятелно Глокта с килната настрани глава.

— Нека да позная. Не можеш да спреш да ядеш.

— Никога. Затова гуркулският апетит за роби е толкова ненаситен. Нищо не може да устои на Пророка. Знам го. Великият ни баща Калул. — Очите на момичето се вдигнаха с благоговение към тавана. — Върховен жрец в храма в Саркант. Най-свят от всички светци, чиито крака са докосвали земята. Онзи, който смирява гордите, онзи, който вкарва грешниците в правия път, онзи, който изрича истини. Светлината струи от него така, както струи от звездите на небето. Когато говори, чуваш божия глас. Когато…

— Ясно, когато сере, сипе златни лайна. Ти сериозно ли вярваш на тези глупости?

— Какво значение има на какво вярвам аз? Изборът никога не е мой. Когато господарят ти възложи задача, правиш всичко възможно. Дори ако е мрачна, зловеща задача.

— Това поне го разбирам. Някои от нас стават само за подобни задачи. Веднъж избрал своя господар…

Грачещият сух смях на Шикел се изтърколи по масата.