Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Малцина имат право на избор. Всички правим каквото ни наредят. Живеем и умираме редом с родените до нас, с онези, които изглеждат като нас, които говорят със същите думи като нас. А причините за това са ни известни толкова, колкото и на праха, при който се връщаме накрая. — Главата й клюмна силно на една страна и раната на рамото й зейна като уста. — Мислиш ли, че ми харесва в какво съм се превърнала? Мислиш ли, че не мечтая да съм като другите? Но веднъж настъпила, промяната е необратима. Разбираш ли?

— О, разбирам и още как. Защо си изпратена тук?

— Работата на праведния никога няма край. Дойдох да се погрижа Дагоска да се върне там, където принадлежи. Дойдох да видя как хората му отново почитат бог според учението на Пророка. Дойдох да се погрижа за изхранването на братята и сестрите си.

— Но както изглежда, се провали.

— След мен ще дойдат други. Никой не може да устои на волята на Пророка. Обречени сте.

— Това ми е ясно. Да опитаме друго. Какво знаеш… за Баяз?

— А, Баяз. Той беше брат на Пророка. Той е началото на всичко това и пак той ще бъде краят му. — Гласът й се сниши до шепот. — Лъжец и предател. Той уби господаря си. Уби Ювенс.

— Не така съм чувал аз историята — намръщи се Глокта.

— Всеки разказва историите по свой начин, сакати човече. Не си ли го научил вече? — Устните й се извиха презрително. — Ти нямаш представа в каква война се биете. Нямаш понятие от оръжията, използвани в нея, от жертвите, от победите и погромите в нея. Не знаеш кой с кого се бие, не разбираш каузите им, мотивите им. Всичко е голямо бойно поле. Съжалявам те. Ти си куче, което се опитва да прозре аргументите на учени хора, но чува само лай. Праведните идват. Калул ще прочисти земята от лъжи и ще съгради нов свят. Ювенс ще бъде отмъстен. Предсказано е. Предопределено е да се случи. Обещано е.

— Съмнявам се, че ти ще доживееш да го видиш.

— Аз пък се съмнявам, че ти ще го видиш — усмихна се Шикел. — Моят баща предпочиташе да превземе града без бой, но щом трябва, ще се бием за него. Безмилостно и с божия гняв на наша страна. Това е първата стъпка по пътя, който той избра. По пътя, който той определи за всички ни.

— Коя е следващата стъпка?

— Мислиш ли, че моят господар ми казва какви са плановете му? Твоят прави ли го? Аз съм просто червей. Аз съм нищо. Но въпреки това съм много повече от теб.

— Какво следва? — изсъска Глокта.

Мълчание.

— Отговаряй! — настоя Витари.

Фрост измъкна желязото от мангала и заби нажежения му връх в голото рамо на Шикел. Замириса гадно, около оранжевия връх зацвърча и покапа мазнина, ала девойката не проговори повече. Погледът й лениво се премести към горящата плът, но лицето й остана безизразно. Няма да има повече отговори. Само нови въпроси. Винаги нови въпроси.

— Достатъчно — озъби се Глокта.

Хвана дръжката на бастуна и с мъка се изправи. Направи болезнен опит да извие гръб, за да се отлепи ризата му, но безуспешно.

Витари посочи към Шикел, чиито очи продължаваха да наблюдават Глокта под натежали клепачи, а усмивката все още не беше слязла от лицето й.

— Какво да правим с това? — попита.

Инструмент в ръцете на безмилостен господар, изпратен в далечна земя да се бие и убива за кауза, която не разбира. Откъде ли ми е познато?

— Изгорете го.

Глокта стоеше на терасата и гледаше намръщен към потъналите във вечерния мрак покрайнини на града.

Високо горе на скалата беше ветровито. Откъм тъмното море духаше хладен вятър. Шибаше лицето и дланите му, опрени на каменния парапет, развяваше пешовете на палтото и ги блъскаше в краката му. Най-близкото до зима усещане в тази проклета пещ. От двете страни на вратата горяха факли. Пламъците им подскачаха и плющяха в железните си клетки — две самотни светлинки в сгъстяващия се мрак. Навън имаше други светлини, много светлини. В такелажите на съюзническите кораби в пристанището горяха лампи и хвърляха разкъсани отражения във водата. Други светлини горяха в прозорците на сградите под Цитаделата и по върховете на величествените кули на храма. В гетото горяха хиляди факли. По улиците към портите на централната част на града течаха реки от малки светлинки. Бежанците напускат жалките си подобия на домове. Поемат към жалкото подобие на убежище, което предоставят стените на централен Дагоска. Чудя се колко ли дълго ще ги опазим там, след като падне външната стена? Вече знаеше отговора. Не много дълго.

— Началник!