Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Ех, мили мой пухкав генерале, нима не си разбрал? Измъкването от Дагоска никога не е съществувало като възможност.

Глокта се усмихна и разкри пред Висбрук дупките във венците си.

— Когато се провали един план, пробваме друг. Както вие самият така добре го обрисувахте, положението ни е отчайващо. Повярвайте ми, предпочитам императорът просто да се откаже и да си замине, но не мисля, че можем да разчитаме на подобен развой на събитията, не смятате ли? Предайте заповедта ми на Коска и Кадия — довечера всички цивилни да бъдат евакуирани в централната част на града. Може да ни се наложи светкавично отстъпление. Така поне няма да куцам дълго до предните линии на отбраната.

— Централната част на Дагоска не може да побере толкова много народ! Хората ще трябва да лежат по улиците!

По-добре, отколкото да лежат в гробовете си, мисля аз.

— Ще спят по площадите, в коридорите!

И пак е за предпочитане, отколкото в земята.

— В гетото живеят хиляди!

— Значи колкото по-бързо започнете евакуацията, толкова по-добре.

Глокта почти залитна назад, докато прекрачваше прага. Жегата вътре беше непоносима, а вонята на пот и изгорено месо заседна в гърлото му.

Изтри с опакото на треперещата си ръка потеклите сълзи от очите си и примижа в мрака. Постепенно различи трите тъмни очертания на практиците. Стояха един до друг, а маскираните им лица грееха с идващата отдолу светлина, чийто източник бяха нажежените до оранжево въглища в мангала. Блеснали скули и чела и дълбоки сенки около тях. Същински дяволи от ада.

Ризата на Витари беше подгизнала от пот и залепнала за раменете й. Сбърченото й от злоба лице имаше зловещ вид. Северард беше гол до кръста, задъхваше се зад маската, а дългата му коса висеше на фитили покрай лицето му. Фрост беше толкова мокър, все едно беше стоял с часове на дъжд. По бледата му кожа се стичаха едри капки пот, а мускулите на челюстите му бяха силно напрегнати. Единственият присъстващ в стаята, който сякаш не забелязваше горещината, беше Шикел. Витари допря нажеженото желязо до гърдите й и то потъна със съскане в плътта на девойката, но това не можа да помрачи огромното задоволство, изписано на усмихнатото й лице. Сякаш това е най-щастливият ден в живота й.

Връхлетян от спомена за собственото си жигосване, Глокта преглътна мъчително. Спомни си как ги умоляваше да спрат, как бръщолевеше несвързано, когато му показаха желязото. Спомни си усещането от допира на метала до кожата. Толкова нажежено, че го чувстваш студено. Ушите му се бяха проглушили от собствените му писъци. Споменът за вонята на изгорялата му плът беше като жив. Сякаш носът му все още беше пълен с нея. Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено. Така става в живота. Повдигна схванатите си рамене и провлачи крак към тримата практици.

— Резултати? — изграчи дрезгаво.

Северард се изправи и пъшкайки, изпъна гръб. Изтри потта от челото си и изтръска ръка върху мърлявия под.

— Не знам за нея, но аз определено съм на път да се пречупя — отвърна той.

— Доникъде не стигаме така! — кресна Витари и захвърли черното желязо в мангала. Върхът му се заби във въглените с облак от искри. — Опитахме с остриета, опитахме с чукове, опитахме вода, огън. И дума не обелва. Шибаната кучка е като камък.

— По-мека е от камък — изсъска Северард, — но не е като нас. — Той взе нож от масата и поднесе обагреното в оранжев блясък острие към тънката ръка на Шикел. Наведе се и остави дълбока резка в предмишницата на девойката. Лицето й дори не потрепна. Блестящата червена вътрешност на раната зейна широко. Северард пъхна пръст в нея и го завъртя. Шикел с нищо не показа, че изпитва болка. Той извади пръста си от раната, вдигна го пред очите си и го потърка в палеца си. — Дори не е мокро — отбеляза практикът, — все едно режеш едноседмичен труп.

Глокта усети как кракът му започва да трепери. Примижал от болката, седна на свободния стол срещу Шикел.

— Повече от очевидно е, че това не е нормално — каза той.

— Обежкурашително — избоботи Фрост.

— Но вече не се възстановява като преди.

Нито една от раните й не се беше затворила. Зеят. Мъртво нарязано месо в касапски магазин. Изгарянията също не бяха изчезнали. Черни, овъглени черти по кожата като свалена от скарата пържола.

— И просто си седи и ни гледа — каза Северард. — Не е обелила и дума досега.