Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

За момент настана пълно мълчание. Всички го зяпаха с отворени усти. След гледката на труповете при колоната останките на тази къща им се бяха сторили като достатъчно уютно и сигурно място за през нощта. Вече не. Празните отвори на прозорците зееха като рани. Празните врати зееха като гробове. Мълчанието се проточи сякаш до безкрай. Накрая Лонгфут се покашля:

— Значи, да кажем, просто ей така, мислиш ли, че е възможно, без да искаш, да убиеш някой от нас?

— Не. По-вероятно е да ви избия всичките.

— Извинявай, че ще го кажа, но не съм много убеден.

— А на мен ми се ще да я беше разказал по-рано тази история! — ядно заяви Лонгфут. — Подобна информация човек трябва да споделя със спътниците си! Не мисля, че…

— Остави го на мира — изръмжа Феро.

— Но ние имаме право да знаем…

— Затваряй си плювалника, глупав звездоброецо. Никой тук не е съвършен. — Тя изгледа навъсено навигатора. — Някои само плямпат, а когато дойдат неприятностите, никакви ги няма. — Изгледа свирепо Лутар. — Някои са много по-безполезни, отколкото се мислят. — Озъби се на Баяз. — Някои крият куп тайни, а после заспиват в най-неподходящия момент и зарязват другите насред нищото. Той е убиец. И к’во толкова? Изнасяше ви, когато някой трябваше да убива.

— Исках само да…

— Затваряй си плювалника, казах!

Лонгфут примигна и замълча.

Логън погледна към Феро. Последният човек, от когото беше очаквал добра дума. А от всички около огъня само тя беше виждала с очите си за какво наистина ставаше дума. И въпреки това се застъпи за него. Тя забеляза, че я гледа, намръщи се и се сви в ъгъла, но това не промени нещата. Вътрешно Логън се усмихна.

— Ами ти? — Баяз погледна към Феро, сложил замислено пръст на устните си.

— Какво аз?

— Казваш, че не обичаш тайните. Всички разказахме за белезите от миналото си. Аз отегчих групата с моята древна история, Кървавия девет я ужаси със своята. — Баяз потупа с пръст потъналото си в сянка лице. — Ти как получи твоя белег?

След кратко мълчание Лутар пръв се обади:

— Обзалагам се, че който и да ти е причинил това, накарала си го да страда, нали? — тонът му определено беше развеселен.

Лонгфут се изкикоти.

— О, със сигурност! Смея да твърдя, че нещастникът направо е ударил на камък! Не смея да мисля какво…

— Аз го направих — каза Феро.

Смехът моментално утихна и усмивките изчезнаха.

— Ъ? — промърмори Логън.

— Какво бе, бял? Да не оглушаваш? Сама си го направих.

— Защо?

— Ха! — кресна Феро и го изгледа кръвнишки от ъгъла. — Нямаш представа какво е да бъдеш нечия собственост! Когато бях на дванайсет, бях продадена на човек на име Сусман. — Тя се изплю на земята и избълва нещо на нейния език. Логън реши, че със сигурност не беше нещо приятно. — Той държеше място, където обучаваха момичета, а после ги продаваха.

— Обучаваха? За какво? — попита Лутар.

— Ти за какво мислиш, глупако? Да се чукат.

— Ъ — изхълца онзи и сведе поглед към земята.

— Две години прекарах на това място. Две години, преди да успея да открадна нож. Тогава не знаех как да убивам, затова нараних собственика си по единствения начин, по който можах. Срязах си лицето до кокал. Докато успеят да ми вземат ножа, си бях свалила цената до една четвърт. — Устните на Феро се разтеглиха в зловеща усмивка, все едно разказваше за най-щастливия ден от живота си. — Трябваше да го чуете как пищеше копелето!

Логън я зяпна. Ченето на Лонгфут увисна. Дори Първия магус изглеждаше шокиран.

— Наранила си се сама?

— И какво, ако съм?

Отново настана мълчание. Подухна вятър и нахлу в руините на къщата. Засвири в дупките на стените и накара пламъците на огъня да затанцуват. Вече никой нямаше желание да продължи разговора.

Снегът се сипеше тихо. Белите точици на снежинките се въртяха във въздуха под ръба на скалата и придаваха сив, призрачен вид на зелените борове, черните скали и кафявата река долу.

Уест не можеше да повярва, че като дете всяка година беше чакал първия сняг с такова голямо нетърпение. Че така се радваше, когато се събуждаше сутрин и откриваше целия свят побелял. Не можеше да си представи, че някога снегът за него беше нещо загадъчно, чудато и приятно. Сега снежинките по косата на Кадил, по шинела на Ладисла и мръсния крачол на панталона му го изпълваха с истински ужас. Те означаваха още сковаващ студ, още прежулящи кожата мокри дрехи и още по-непосилни мъки при движение. Разтърка пребледнелите си длани, подсмръкна и вдигна намръщено лице към небето. Призоваваше всички сили, за да не се поддаде на налегналото го отчаяние.