Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Кай плесна с юздите и каруцата се изтърколи след Баяз. Деветопръстия сви рамене и прибра меча в ножницата. Феро не помръдна. Взираше се подозрително в черното очертание на наклонената кула и препускащите по небето над нея облаци.

Динг-донг.

След това тръгна подир другите.

Статуите изплуваха от пелената на проливния дъжд две по две, застинали във времето гиганти. Дългите години бяха изтрили чергите на лицата им и сега всичките бяха еднакво неразпознаваеми. Водата се стичаше по гладкия мрамор, капеше от бради и брони, от протегнати в заплаха или благословия ръце, отдавна ампутирани от времето до китката, до лакътя, до рамото. Някои от статуите имаха бронзов обков: огромни шлемове, мечове, скиптри, корони или лаврови венци — те бяха позеленели и от тях сега се стичаха мръсни струйки по лъскавия камък. По същия начин, по който изплуваха от дъжда двама по двама, потъваха обратно в него, отминаваха назад и се стопяваха в мъглата на забравата.

— Императорите — каза Баяз. — Стотици години, измерени в исторически фигури.

Извърнал нагоре глава, с изложено на дъжда лице, Джизал гледаше как владетелите от древността се нижеха покрай тях и надвисваха заплашително над изронения път, докато накрая вратът не го заболя от продължителното огъване назад. Тези статуи бяха два пъти по-високи и много повече от онези в Агрионт, но приликата помежду им предизвика у него внезапна носталгия.

— Точно като Кралския булевард в Адуа.

— Хм — изсумтя Баяз. — Ти откъде, мислиш, съм взел идеята?

Джизал тъкмо започваше да осмисля странните думи на магьосника, когато забеляза, че се приближават към последната двойка статуи. Едната беше силно наклонена настрани.

— Спри каруцата! — извика Баяз, вдигна мокра длан нагоре, а с другата дръпна юздата на коня си.

Пред тях не само нямаше повече императори от двете страни на пътя, нямаше го самия път. В земята зееше дълбока пропаст, огромна пукнатина в каменната плът на града. Напрегнал очи в далечината, Джизал едва успя да различи отсрещната страна — отвесна назъбена скала и ронеща се пръст. Смътните очертания на стени и колони ту се появяваха, ту изчезваха от поглед през талазите на проливния дъжд.

Лонгфут се покашля.

— Мисля, че няма да продължим оттук.

Джизал много внимателно се наведе от седлото и надникна в бездната. На дъното й препускаше тъмна река. Кипеше, пенеше се, дълбаеше измъчената земя под основите на града. Насред това подземно море стърчаха срутени стени, разбити кули и разпукани като черупка на орех чудовищно огромни сгради. На върха на една килната колона все още стоеше статуята на отдавна загинал герой. Някога ръката му сигурно е била вдигната триумфално, но сега изглеждаше така, все едно я протяга отчаяно, за да бъде измъкнат от водния кошмар.

Почувствал внезапен световъртеж, Джизал се дръпна отново назад на седлото.

— Не, не мисля, че ще минем оттук — дрезгаво рече той.

Баяз изгледа мрачно кипящата водна маса.

— Тогава трябва да намерим друг път, и то бързо. Градът е пълен с подобни пукнатини. Дори по права линия все още ни чакат мили път, а накрая имаме и мост за прекосяване.

— Стига още да е здрав — намръщи се Лонгфут.

— Здрав е! Канедиас строеше така, че творенията му да са вечни. — Първия магус вдигна поглед нагоре. Вече започваше да се смрачава, сивото небе сякаш се беше прихлупило още по-ниско над главите им. — Не можем да си позволим да се мотаем. Така няма да успеем да излезем от града, преди да се е стъмнило.

Джизал му хвърли ужасѐн поглед.

— Ще прекараме нощта тук?

— Очевидно — кисело отвърна Баяз и извърна коня си.

След като напуснаха булевард „Калайн“ и тръгнаха по по-тесните улици, руините сякаш започнаха да ги притискат от всички страни. Джизал се взираше напрегнато в заплашителните им сенки, които изникваха една по една от сумрака. Единственото по-страшно нещо от това да бъде обкръжен от тези останки денем беше да остане сред тях по тъмно. Предпочиташе да прекара нощ в ада вместо в този град. Всъщност щеше ли да е по-различно?

Реката препускаше отдолу в този сътворен от човешка ръка каньон — високи гладки каменни откоси. Впримчена в ограниченото пространство, великата Аос се пенеше и бушуваше с невероятна мощ. Захапваше свирепо гладкия мокър камък и гневно пръскаше мъгла от ситни водни капчици, която се издигаше високо нагоре. Феро не можеше да си представи как нещо би устояло толкова дълго над този потоп, но Баяз се оказа прав.