Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Феро не отговори. Дръпна юздите и изостана назад от другите. Жена, демон или змия, нямаше никакво значение. Искаше единствено да накара гуркулите да си платят. Омразата й беше силна и с дълбоки корени. Топло и познато чувство. Най-старият й другар.

На нищо друго не можеше да вярва.

Феро последна слезе от моста. Хвърли още един поглед през рамо, преди да поеме отново през разрушения град. Погледна към руините, от които бяха дошли, едва забележими в далечината, обвити в булото на дъжда.

— Сс! — тя дръпна рязко юздата и впери мрачен поглед над буйната река.

Очите й зашариха по стотиците празни прозорци и врати, по стотиците зейнали пукнатини и дупки в разрушените стени.

— Какво видя? — чу до себе си разтревожения глас на Деветопръстия.

— Нещо. — Но вече не го виждаше. По протежението на реката останките на сградите лежаха празни и безжизнени.

— На това място не е останала жива душа — каза Баяз. — Тъмнината скоро ще ни застигне. Не знам за вас, но аз предпочитам да имам покрив над старите си кости за през нощта. Очите ми погаждат номера.

Феро навъси вежди. Дяволски или не, очите никога не й погаждаха номера. Имаше нещо в града. Усети го.

Наблюдаваше ги.

— Ставай, Лутар.

Клепачите на Джизал потрепнаха и се открехнаха. Светлината беше толкова ярка, че той не виждаше нищо наоколо. Изпъшка, примигна и засенчи очи с ръка. Някой разтърсваше рамото му. Деветопръстия.

— Трябва да тръгваме.

Джизал се надигна и седна. В тясната стая нахлуваше ярка слънчева светлина. Лъчите падаха право върху лицето му и осветяваха сноп от ситни прашинки във въздуха.

— Къде са останалите? — изграчи с набъбнал от съня език.

Рошавата глава на северняка посочи към високия прозорец. Джизал едва различи, примижал, силуета на брат Лонгфут. Той стоеше до прозореца със захванати на гърба ръце и гледаше навън.

— Навигаторът ни се наслаждава на гледката, а другите са отпред, подготвят конете за път и обмислят маршрута. Реших, че още няколко минути под одеялото ще ти дойдат добре.

— Благодаря.

Няколко часа щяха да му дойдат още по-добре. Раздвижи внимателно челюсти. Имаше кисел вкус в устата. Притисна леко език в болезнените дупки във венците си и в цепката на устната. С всеки ден отокът намаляваше. Вече почти беше свикнал с него.

— Дръж.

Джизал вдигна очи и видя, че Деветопръстия му подхвърля сухар. Понечи да го хване, но болната му ръка не се справи със задачата и сухарът падна в праха на пода. Севернякът вдигна рамене.

— Малко мръсотия няма да те убие.

— Напълно си прав.

Джизал вдигна парчето от земята, изтупа го с опакото на ръката си и отхапа, като внимаваше да дъвче откъм здравата страна на устата. Отметна одеялото, претърколи се и се изправи сковано. После направи няколко крачки, като пазеше равновесие с разперени настрани ръце.

— Как е кракът? — попита го Деветопръстия.

— И по-зле е бил.

Но е бил и доста по-добре. Куцаше тежко, почти не можеше да го прегъва. Щом отпуснеше тежестта си на него, усещаше болка в коляното и глезена. Поне можеше вече да ходи, а и всяка сутрин се справяше все по-добре. Стигна до грубата стена, затвори очи и пое дълбоко въздух. Идеше му едновременно да се смее и да плаче от облекчение, толкова доволен беше, че отново стои на краката си.

— Отсега нататък ще съм благодарен за всяко движение и всяка стъпка.

— Това ще мине след ден-два — ухили се Деветопръстия, — после пак ще почнеш да мрънкаш за храната.

— Няма — заяви твърдо Джизал.

— Е, хубаво. Седмица да е. — Отиде до прозореца в далечния край на стаята и сянката му се разтегли по прашния под. — Междувременно ела виж това.

— Кое? — Джизал заподскача до прозореца, застана до брат Лонгфут и се облегна на грапавата колона отстрани.

Задъха се, тръсна болния си крак. Погледна навън и челюстта му увисна.

Бяха някъде нависоко, на върха на склон или хълм над града. Току-що изгрялото бледожълто слънце беше на нивото на очите му. Над него небето беше изсветляло и ясно, тук-там с почти неподвижни бели облачета.

Гледката на Олкъс беше зашеметяваща, независимо че градът беше огромна руина и бяха минали стотици години от рухването му.

Под прозореца се разкриваше килим от разрушени покриви и порутени стени, ярко огрени от слънцето или потънали в дълбока сянка. Над него се издигаха величествени куполи, високи кули, гордо изправени колони и превъзходни арки. Джизал видя огромните площади и широките булеварди. Отдясно в тази каменна гора реката отваряше дълбока просека. Слънцето блестеше в накъдрената й повърхност. Докъдето стигаше погледът му, Джизал виждаше само мокър камък, в който се оглеждаше утринното слънце.