Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ето затова обичам да пътувам — пошепна Лонгфут. — В един-единствен миг всичко се промени и идването ни тук придоби смисъл. Има ли друга такава гледка? Колко хора могат да се похвалят, че очите им са зървали подобна прелест? Тримата сега стоим пред прозорец към историята, пред портал към отдавна забравеното минало. Не ще мечтая вече аз за прекрасния Талинс, облян в червения изгрев на слънцето. Нито за Ул-Наб, сияещ под синия лазур на небесата по пладне, нито за Осприя, гордо кацнал на планинските склонове, чиито светлини в сумрака на спускащата се нощ греят като ясни звезди в небето. От този ден нататък сърцето ми принадлежи на Олкъс. Истинска перла в короната на градовете. Така съвършен в смъртта си, че не дръзвам да си представя как ли е изглеждал приживе. Възможно ли е някой да не остане смаян при вида на това великолепие? Възможно ли е някой да не онемее при гледката на…

— Куп стари сгради — изръмжа Феро зад гърба му. — И е крайно време да се махаме оттук. Събирайте си нещата — каза тя и тръгна към изхода.

Джизал погледна през рамо към грейналите руини в далечината. Нямаше спор, че гледката беше великолепна, но в нея имаше и нещо плашещо. Великолепните сгради на Адуа, величествените стени и кули на Агрионт, всичко, което досега беше смятал за прекрасно и величествено, вече му изглеждаше като непретенциозна, скромна имитация. Почувства се нищожно малко и неуко момченце, което идваше от варварска страна и живееше в мрачни прозаични времена. С радост се отдалечи от прозореца и остави перлата на градовете в миналото, където й беше мястото. Олкъс нямаше да спохожда неговите сънища.

Кошмарите — може би.

Утрото преваляше, когато стигнаха до единствения все още оживен площад. Огромно пространство, претъпкано открай докрай. С неподвижна безмълвна тълпа. Тълпа, издялана от камък.

Имаше всякакви статуи във всевъзможни размери и материали. Имаше черен базалт и бял мрамор, зелен алабастър и червен порфир, и още стотици видове камък, чиито имена Джизал дори не знаеше. Разнообразието беше само по себе си тревожно, но приликата между тях беше онова, което го обезпокои повече. Нито една от статуите нямаше лице.

Чертите на огромните лица бяха одялани и вместо тях бяха останали безформени петна. По-малките бяха изсечени изцяло и на мястото им зееха нащърбени дупки. По гърдите, ръцете, шиите и челата им бяха изсечени грозни надписи на език, който Джизал не разпозна. Като всичко в Олкъс дори вандалското обезобразяване на статуите беше в грандиозни мащаби.

През средата на зловещото сборище имаше пролука, достатъчно широка, за да мине каруца. Джизал яздеше начело на групата. Чувстваше се като на парад, само че сред тълпа от обезличени зрители.

— Какво се е случило тук? — почуди се той.

Баяз вдигна поглед към една от главите, която сигурно беше поне десет разкрача висока. Очите и носът й бяха изсечени, но устните бяха строго стиснати. По едната буза беше дълбоко издялан груб надпис.

— Когато Глъстрод влезе в града, даде на прокълнатата си войска един ден, за да се отърват от жителите. Да дадат воля на яростта си, да заситят жаждата си за грабежи, изнасилвания и убийства. Сякаш такава жажда може да има насита. — Деветопръстия се покашля и се размърда неловко на седлото. — После им заповяда да свалят всички статуи на Ювенс в града. От всеки покрив, от всяка зала, пиедестал или храм. В Олкъс имаше много статуи на моя господар, все пак градът бе негово творение. Но Глъстрод прояви огромно старание. Издири ги до една и ги събра на този площад. Обезобрази ги и ги изписа с отвратителните надписи.

— Не са били много щастливо семейство. — Джизал никога не се беше разбирал кой знае колко с братята си, но това беше повече от прекалено. Отмести глава от протегнатите пръсти на гигантска ръка, отрязана до китката и изправена нагоре. По нея имаше грубо издялани символи.

— Какво пише?

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш — намръщи се Баяз.

От едната страна на тази армия от статуи се издигаше колосална сграда, огромна дори в сравнение със заобикалящото я гробище на гиганти. Стълбите към входа й бяха високи като градска стена, а колоните на фасадата й бяха дебели като кули. Фронтоните им бяха украсени с протрити от времето надписи. Баяз спря коня си отпред и погледна нагоре. Джизал спря до него и погледна нервно останалите.

— Да вървим. — Деветопръстия се почеса по брадата и тревожно се озърна. — Искам да се махна оттук колкото може по-бързо и никога повече да не се връщам.