Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Палтото му беше скъсано и единият лакът — ожулен. Тръпнеше в тъпа болка и по цялата му ръка чак до върховете на пръстите се беше стекла кръв. Вдигна ръка към главата си и усети с пръсти кръв и там, а също и под брадичката, където се удари при падането от коня. Усещаше силен солен вкус в устата си. Сигурно си беше прехапал езика за пореден път. Цяло чудо бе, че проклетията е още цяла в устата му. Тормозеше го едното коляно, вратът му беше като вдървен, ребрата го боляха, но поне още се движеше. С доста усилия, разбира се.

Около едната му длан беше увито нещо. Скъсаният ръкав от палтото на Лутар. Изтърси го и той падна на купчината камъни. Нямаше вече полза от него. Нямаше много полза и преди. Феро беше отишла до далечния край на помещението и надничаше към тръгващия оттам коридор. Присвил от болка очи, Логън се дотътри до нея, внимаваше да не вдига шум.

— Ами другите? — прошепна той. Феро вдигна рамене. — Може да са успели да се измъкнат, а? — добави обнадежден.

Феро бавно извърна глава и го изгледа продължително с повдигната вежда. Логън стисна очи и разтри ръката си. Права беше. Засега бяха живи те двамата. На повече късмет не можеха да разчитат нито в момента, нито занапред може би.

— Насам — прошепна тя и посочи напред в мрака.

Логън погледна към чернилката в коридора и гърлото му се сви. Мразеше да бъде под земята. Всичкият този камък и пръстта отгоре му, надвиснали и заплашващи всеки момент да се срутят. Нямаха и факла. Щяха да вървят в непрогледна тъмнина в това задушно пространство, където не знаеш нито накъде, нито още колко ще се движиш. Погледна към сводестия каменен таван и преглътна мъчително. Такива тунели са места за шанка или за мъртвите. Той не беше нито едно, нито другото и със сигурност не държеше да се среща с никого от тях в мрака.

— Сигурна ли си?

— Какво, да не те е страх от тъмното?

— Ако зависи от мен, предпочитам да виждам накъде вървя.

— Предлагаш ли друг изход? — изгледа го подигравателно Феро. — Ако искаш, остани да чакаш пред тунела. Може пък след стотина години оттук да мине някоя група от идиоти. Ще си паснеш идеално с тях!

Логън кимна и облиза кръвта от венците си. Сякаш беше така отдавна, когато за последен път бяха в подобно положение. Когато препускаха по покривите на Агрионт, преследвани от мъже с черни маски. Доста време беше минало, тежко време, но ето че нищо не се беше променило. След язденето заедно, яденето заедно, битките, в които рамо до рамо се бяха изправяли срещу смъртта, Феро беше все така намусена, гневна и свирепа, все така трън в задника, каквато беше и при първата им среща. Беше опитал с търпение, наистина се бе постарал, но нямаше повече сили.

— Нужно ли е наистина? — рече той, приковал очи в нейните.

— Какво дали е нужно?

— Вечно да си такава шибана кучка. Нужно ли е?

Тя помълча за момент, понечи да каже нещо, после само вдигна рамене.

— Трябваше да ме оставиш да падна.

— Ъ?

Логън очакваше гадна обида от нейна страна. Очакваше да забие яростно в лицето му пръст, а защо не и нож. Но това, това прозвуча почти като съжаление. Е, дори и да беше, не трая дълго.

— Трябваше да ме оставиш да падна. Сега щях да съм сама и ти нямаше да ми се пречкаш в краката!

Логън изсумтя презрително. С някои хора просто няма оправия.

— Да те оставя да паднеш, така ли? Не се тревожи! Следващия път точно това ще направя!

— Хубаво! — сопна се Феро.

Тръгна по тъмния коридор и мракът бързо я погълна.

Логън изпита внезапна паника при мисълта, че ще остане сам на това място.

— Чакай! — изсъска той и забърза след нея.

Коридорът се спускаше надолу. Стъпките на Феро не издаваха никакъв шум. Логън влачеше крака в праха, докато последните отблясъци светлина по мокрия камък изчезваха зад гърба му. Беше протегнал пръстите на лявата си ръка, за да следва стената, и се опитваше да не пъшка при всяка стъпка от болката в ребрата, лакътя и разцепената брадичка.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Подът и стените почти не се виждаха, а накрая съвсем изчезнаха. Мръсната риза на Феро се носеше като сив призрак в неподвижния въздух отпред. Още няколко изтощителни стъпки и тя също изчезна. Логън вдигна ръка пред лицето си и я размърда — нищо повече от едва забележимо бледо петно. Тъмно като в рог.

Погребан е. Погребан в тъмнината сам.

— Феро, чакай!

— Какво?

Логън се блъсна в нея. Нещо го фрасна в гърдите и той залитна назад. Задържа се да не падне, като се облегна на мократа стена.