Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Елате — прошепна им.

Всичките бяха добре дошли.

Те се спуснаха към рафтовете и сграбчиха ошипените мечове и острите секири, а Кървавия девет се засмя. Въоръжени или не, смъртта им беше вече предначертана. Беше изписана в тази пещера със знаци от огън и сянка. А сега той щеше да добави нови, с кръв. Шанка са животни, дори не са и животни. Оръжията им замахваха към него, но Кървавия девет беше направен от огън и мрак. Носеше се, промъкваше се покрай дивашките им замахвания, танцуваше около немощните им копия, прескачаше, гмуркаше се под безсилното им яростно свистене.

По-лесно е да пронижеш танцуващите пламъци на огъня. По-лесно е да посечеш движеща се сянка. Безсилието им беше истинска обида за мощта му.

— Мрете! — ревеше Кървавия девет и въртеше меча в диви прекрасни кръгове.

Символът върху острието грееше и оставяше червени светещи дъги. А откъдето минеха описаните от меча кръгове, всичко си идваше на мястото. Шанка квичаха и скимтяха, а парчетата от телата им се разпиляваха по пода. Разчленяваше ги като месо на касапски дръвник, кълцаше ги като тесто на тезгяха на пекаря, посичаше ги като косач стеблата на царевица. Всичко се нареждаше идеално.

Кървавия девет се зъбеше, усмихваше се, наслаждаваше се на свободата си и как добре се получаваше работата му. Видя проблясъка на острие и се дръпна встрани. Усети допира му, лек като целувка. Изби меча от ръката на плоскоглавия, сграбчи го за врата, завря лицето му в яркожълтия поток от разтопена стомана на пода и то зацвърча, изпращя и избълва зловонна пара.

— Гори! — засмя се Кървавия девет и всички обезобразени трупове, зейналите им рани, изпопадалите оръжия и врящата стомана в каналите се разсмяха с него.

Само шанка не се смееха. Те знаеха, че е ударил сетният им час.

Кървавия девет видя един да скача над наковалнята с високо вдигнат боздуган, готов да разбие черепа му. Преди да успее да замахне, отнякъде долетя стрела, заби се в отворената уста на шанка и го преметна презглава — мъртъв като калта. Кървавия девет се намръщи. Сега видя и други стрели сред труповете. Някой разваляше хубавата му работа. Нищо, ще го накара да си плати за това, но после, сега нещо се приближаваше към него откъм четирите колони.

Нещото беше цялото в лъскава броня, скрепена с нитове, а на главата си носеше кръгъл шлем. В тесния му визьор блестяха свирепи очи. Нещото пръхтеше и грухтеше мощно като бик. Обвитите му в желязо крака думкаха по пода, докато то препускаше с грохот напред, а железните му ръкавици стискаха дръжката на огромна секира. Беше истински гигант сред шанка. Някаква нова твар, сглобена от плът и желязо в тъмнината на тези подземия.

Секирата описа мощна бляскава дъга и Кървавия девет се претърколи настрани. Тежкото острие се заби в земята и пръсна облак от каменни отломки. Нещото изрева и от широко зейналата му паст полетяха лиги. Кървавия девет потъна назад в мрака, затанцува като сянка, заизвива се като огнен език.

Отстъпваше отново и отново. Остави мощните удари да го подминат отляво, отдясно, да прелетят над главата му, да профучат под краката му. Остави ги да звънтят в метал, да стържат в камък, да кънтят и пълнят въздуха с бяс и летящи отломки. Отстъпва, докато онова не се измори от тежестта на всичкия метал по себе си.

Видя го как се препъва и разбра, че неговият момент е дошъл. Втурна се напред, вдигна високо меча и изрева. Викът завибрира в ръката му, в дланта, в острието, в самите стени на пещерата. Огромният шанка вдигна с две ръце дръжката на секирата, за да блокира удара му. Красива, добра стомана, родена в горещината на огъня, толкова твърда, силна и здрава, колкото са успели да я изковат плоскоглавите.

Но творенията на Създателя нямаха равни.

С пронизителен писък матовото острие премина през блестящата стомана на дръжката и остави дълбока една педя бразда в тежката броня на шанка. Разцепи я от шията до чатала. По светлия метал и тъмния камък плисна кръв. Кървавия девет се засмя и преди онзи да падне назад, вкара юмрук в раната и изтръгна цяла шепа от вътрешностите му. Шанка се сгромоляса с грохот на пода, двете парчета от секирата му изхвърчаха от потръпващите му ръце и издрънчаха в камъка.

Кървавия девет се усмихна на останалите. Криеха се, трима, държаха оръжия в ръце, но не искаха да дойдат. Криеха се в сенките, но не знаеха, че мракът не е техен приятел. Тъмнината принадлежеше на него и единствено на него. Кървавия девет пристъпи бавно напред. В едната му ръка се поклащаше леко мечът на Създателя, а от другата висяха червата на големия шанка и се точеха до мъртвото му тяло. Гадините отстъпваха пред него, скимтяха и квичаха, а Кървавия девет се смееше в лицата им.