Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Шанка бяха диви и свирепи, но дори те трябваше да се боят от него. Защото всичко на този свят се страхува от него. Дори мъртвите, които не изпитват болка. Дори камъкът, който не сънува. Дори разтопеният метал се боеше от Кървавия девет. Дори тъмнината се страхуваше от него.

Той изрева, захвърли настрани червата и скочи напред. Върхът на меча му разпори гърдите на един шанка и го завъртя пищящ във въздуха. В следващия миг острието се заби в рамото му и го разсече през гръдния кош.

Последните двама се обърнаха и побягнаха. Бягат или се бият, има ли разлика? Нова стрела изсвистя във въздуха, заби се в гърба на единия и го повали по лице на земята. Не беше направил и три крачки. Кървавия девет се спусна напред, ръката му сграбчи глезена на последния и го стисна като в менгеме. Придърпа го назад, докато онзи дереше с нокти по мръсния камък.

Сега юмрукът му беше чук, подът — наковалня, а главата на шанка — желязото за коване. Първият удар сцепи носа на плоскоглавия и от устата му изпопадаха зъби. Вторият вкара едната му скула в черепа. Три — челюстта се пръсна под кокалчетата на юмрука на Кървавия девет. Този юмрук е от камък, от стомана, не, по-твърд е от диамант. Тежък е като планина. Удар след удар превръщаха главата на шанка в кървава пихтия.

— Плоско… глав — изсъска Кървавия девет и избухна в смях.

Вдигна мъртвото тяло над главата си и го запрати към рафтовете на стената. Обърна се и тръгна на зигзаг из пещерата. Мечът ма Създателя висеше в ръката му, острието му се влачеше по пода, стържеше по камъка и хвърляше искри в мрака. Кървавия девет се оглеждаше кръвнишки, но нищо освен пламъците, а с тях и сенките, не помръдваше. Пещерата беше празна.

— Не! — озъби се той. — Къде сте? — краката му омекваха, вече едва го държаха. — Къде сте, шибани плоскоглави… — залитна и падна на коляно, пак дишаше тежко.

Трябваше да има още работа. Работата за Кървавия девет никога не свършва. Но силата му не е постоянна и сега започваше да изтича от тялото му.

Забеляза движение. Примигна. Тъмно петно бавно се промъква между огньовете и телата. Не е шанка. Друг враг. По-лукав и по-опасен. Тъмна като катран кожа в сумрака на сянката, тихи стъпки около кървавите петна — резултат от добрата му работа. В ръката си държи лък с наполовина изтеглена назад тетива. Острието на стрелата блести ярко срещу него. Жълтите й очи светят като разтопен метал, като течно злато, присмиват му се.

— Безопасен ли си вече, бял?

Шепотът й прокънтя в главата му.

— Не искам да те убивам, но ще го направя, ако трябва.

Заплахи?

— Шибана кучка — изсъска й той, но устните му не се подчиниха и от устата му потекоха лиги.

Тялото му омекна и той залитна напред. Подпря се на меча и се напъна да стане. Яростта го изгаряше отвътре, по-пламенна от всякога. Сега ще й даде да разбере. Кървавия девет ще й даде такъв урок, че от втори няма да има нужда. Ще я накълца на парчета, а парчетата ще стъпче с подметките си. Само да успее да се изправи…

Олюляваше се, мигаше и дъхът му хриптеше в гърлото, бавно, по-бавно. Пламъците отслабнаха и угаснаха, сенките се удължиха, обгърнаха го и го натиснаха надолу.

Още един, само още един. Винаги оставаше още един…

Но времето му изтече…

… Логън се разкашля и се разтрепери от изтощение. От тъмното изплуваха белите му ръце, свити в юмруци върху мръсния под. Бяха окървавени като ръцете на несръчен касапин. Досети се какво беше станало. Простена и очите му се напълниха с парливи сълзи. От горещия мрак изплува белязаното лице на Феро. Значи все пак не я е убил.

— Ранен ли си?

Той не можеше да отговори. Не знаеше отговора. Усещаше нещо като рана от едната страна на гърдите си, но по тялото му имаше толкова много кръв, че не можеше да каже със сигурност. Опита да стане, но залитна към една от наковалните и почти пъхна ръка в една от нажежените пещи. Примигна и се изплю на пода. Коленете му трепереха. Ярките светлини на пещите заплуваха пред очите му. Навсякъде имаше трупове, проснати във всевъзможни пози по пода. Заоглежда се объркано за нещо, в което да избърше ръцете си, но всичко беше опръскано с кръв и съсиреци. Стомахът му се надигна, докато вървеше с омекнали колене между пещите. Притиснал с окървавена ръка устата си, тръгна към арката на изхода от пещерата.

Когато стигна там, се облегна на топлия камък на стената и от устата му потекоха кръв и слюнка. Усещаше болка в ребрата, по лицето си, по кокалчетата на ръцете. Но ако се беше надявал на съжаление, беше сбъркал човека.