Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Добре, мамка му! Добре!

Докато тръгваше нагоре по течението на потока, Феро го видя да се изправя неохотно и да се олюлява.

— Какво направих? — Феро се обърна и го погледна. Стоеше с провиснала покрай лицето мокра коса. — Какво направих там долу?

— Измъкна ни живи.

— Не, имах предвид…

— Измъкна ни живи. Това е.

Феро се обърна и тръгна покрай потока. След малко чу стъпките на Деветопръстия зад гърба си.

Беше толкова тъмно и Логън беше така изморен, че забеляза останките на къщата буквално преди да влязат вътре. Реши, че някога това е била мелница — беше построена до самия поток, но колелото й липсваше от поне няколкостотин години.

— Ще спрем тук — изсъска Феро и се вмъкна през разпадащата се врата.

Логън успя само да кимне и се помъкна след нея. Празната черупка на къщата беше обляна в лунна светлина, която блестеше по камъните на стените, по очертанията на отворите на прозорците и по здраво отъпканата пръст на пода. Логън се дотътри до най-близката стена, облегна се на нея и се свлече бавно надолу.

— Още съм жив — промълви почти беззвучно и се усмихна.

Синините, раните и драскотините по тялото му, които напомняха болезнено за себе си, бяха сигурно над сто, но все пак беше жив. Седеше неподвижно, подгизнал, пребит и смазан от умора. Притвори очи и се наслади на момента — не трябваше да се движи повече.

Намръщи се. През ромона на потока долови някакъв странен шум. Нещо тропаше, почукваше. Отне му известно време да разбере откъде идваше този шум. Зъбите на Феро. Започна да сваля палтото си, замижа от болка, докато измъкваше одрания си лакът от ръкава, после й го подаде.

— Какво е това?

— Палто.

— Виждам, че е палто. За какво ми е?

Проклетата й упоритост. Логън едва се сдържа да не избухне в смях.

— Може и да нямам твоите очи, но все пак чувам как ти тракат зъбите. — Протегна палтото към нея. — Ще ми се да можех да ти предложа повече, но само това имам, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен, та затова. Няма нищо срамно. Вземи го.

Последва кратко мълчание, после той усети как нещо дръпва палтото от ръката му. Чу шумоленето, докато тя се увиваше в него.

— Благодаря — изсумтя Феро.

Логън повдигна вежди от изненада. Не беше сигурен дали не му се бе причуло, но явно за всичко си има първи път.

— За нищо. И на теб.

— Ъ?

— За помощта ти. Под града, на хълма с камъните, по покривите и така нататък. — Замисли се. — Това си е доста помощ. Повече, отколкото заслужавам май, но, е, все пак съм ти благодарен за нея. — Логън я изчака да каже нещо, но не чу отговор. Нито звук, само ромона на потока отвън, шума на вятъра в празните прозорци и собственото си дрезгаво дишане. — Само рекох, че всичко е наред. Каквото и да казваш или правиш, няма проблем.

Отново мълчание. Видя на бледата лунна светлина тъмния й силует до стената. Седеше, увита в палтото му, с щръкнали мокри кичури коса на главата. Стори му се дори, че забеляза слабия проблясък на жълто око, което го гледаше. Изруга под носа си. Не го биваше в приказките открай време. Сигурно всичко това, което изприказва, не означаваше нищо за нея. Но поне опита.

— Искаш ли да се чукаме?

Логън вдигна поглед и зяпна. Не беше сигурен, че е чул правилно.

— Ъ?

— Какво, бял, да не оглушаваш?

— Какво да не?

— Хубаво! Забрави! — обърна му гръб Феро и сърдито придърпа палтото около прегърбените си рамене.

— Чакай малко. — Логън започваше да схваща. — Исках само да кажа… не очаквах да попиташ, само това казвам. Не казвам не… мисля… щом питаш. — Устата му пресъхна и той едва успя да преглътне. — Питаш, нали?

Видя как главата й се обръща.

— Не казваш не или казваш да, кое от двете?

— Е, ами… — Логън изду бузи, докато трескаво обмисляше. Не беше очаквал да чуе този въпрос до края на дните си, още по-малко от нея. Но сега, когато въпросът бе зададен, той се страхуваше да отговори. Не можеше да отрече, че самата идея го плашеше до смърт, но реши, че беше по-добре да го направи, отколкото да живее в страх. Доста по-добре. — Хубаво. Мисля. Искам да кажа, естествено, че искам. Че защо да не искам? Казвам да.

— Ха.

Логън видя бледото очертание на лицето й да се навежда към земята. Тънките й устни бяха стиснати сърдито, сякаш беше очаквала друг отговор и сега не беше сигурна какво да прави по-нататък. Логън също не беше сигурен.

— Как предлагаш да стане?

Типично за нея, помисли си Логън, все едно говореше за някаква досадна работа, която я чакаше. Все едно щяха да секат дърво или да копаят дупка.