Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

И той определено я прие като такава. Очите му се присвиха и той кресна нещо на неговия език. После грабна панталона си и започна да го обува, като продължи сърдито да си мърмори под носа.

— Шибан бял — изсъска му Феро и стисна гневно юмруци.

Сграбчи скъсаната си риза и му обърна гръб. Явно предишната нощ я беше оставила на мокро петно на пода, защото, когато я намъкна, измачканият плат залепна като студена кал върху настръхналата й кожа.

Проклета риза. Проклет бял.

Изскърца гневно със зъби, докато закопчаваше колана си. Проклет колан. Само да го беше държала закопчан вчера. Все старата история. По принцип не е лесно с хората, но как така ставаше, че тя винаги успяваше да влоши допълнително нещата. Спря за момент с наведена глава, после понечи да се обърне към него.

Щеше да се опита да обясни, че не беше искала да го удари в устата, че никога нищо добро не излизаше от това, че се е оставила да заспи. Щеше да му каже, че е сбъркала, че е искала само да се стопли. Щеше да му каже да почака.

Но той вече се промъкваше през паянтовата врата със събрани на топка дрехи в ръка.

— Да ти го начукам — изсъска Феро и седна да си обуе ботушите.

И точно там беше проблемът, именно това беше направила.

Увесил нос, Джизал седеше на изпотрошените стълби на храма и чоплеше протритите шевове на скъсания ръкав на палтото си. Гледаше към необятното море от кал и останките на Олкъс. Погледът му не търсеше нищо.

Баяз седеше облегнат в каруцата. Изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Вените около хлътналите му очи бяха набъбнали, а бледите му устни бяха сърдито извити.

— Колко още ще чакаме? — попита за пореден път Джизал.

— Колкото трябва — отсече ядосано магусът, без дори да го погледне. — Налага се.

Джизал погледна към брат Лонгфут, който стоеше, скръстил ръце, по-нагоре на стълбите и гледаше тревожно Първия магус.

— Естествено, вие сте моят работодател и ни най-малко не смятам да ви противореча, но…

— Тогава недей — изръмжа Баяз.

— Но Деветопръстия и жената Малджин със сигурност са мъртви — не се отказа навигаторът. — Господарят Лутар съвсем ясно ги е видял да падат в бездната. В бездънна пропаст. Скръбта ми е неизмерима, освен това аз съм търпелив човек, няма по-търпелив от мен, това е само още едно от великолепните ми качества, но… е… ако ще чакаме тук до края на дните си, боя се, че от това няма да има…

— Ще чакаме… — озъби се Баяз — колкото трябва.

Джизал въздъхна дълбоко, обърна намръщено лице срещу вятъра и се загледа в града под хълма. Обходи с очи необятната гладка пустош, прорязана тук-там от коритата на потоци, изронената сива линия на пътя, която тръгваше от стените на града и пълзеше нагоре по хълма към тях, неравномерното очертание на руините: странноприемници, ферми, села.

— Ето ги там долу — долетя отнякъде равнодушният глас на Кай.

Джизал се изправи и, прехвърлил тежестта си на здравия крак, засенчи с ръка очи и се загледа накъдето сочеше чиракът. И ги видя, две малки тъмни фигурки на фона на кафявата пустош вървяха в подножието на хълма.

— Какво ви казах, а? — изграчи Баяз.

— За бога, как са оцелели? — поклати недоумяващо глава Лонгфут.

— Изобретателна двойка са тези двамата. — Джизал усети как по лицето му се разтегля широка усмивка.

Само допреди месец не би си и помислил, че някога ще се радва да види Логън, за Феро и дума не можеше да става, а ето го сега ухилен до уши да ги види живи и здрави. Незнайно как насред тази пустош, изправени заедно пред смърт и опасности, между тях се беше завързало другарство. Странна връзка, която бързо укрепна независимо от огромните различия помежду им. В сравнение с нея старите му приятелства изглеждаха немощни, безцветни и прозаични.

Джизал наблюдаваше двете фигури, които изкачваха тромаво стръмния изронен път към храма. Крачеха отдалечени един от друг, все едно че не се познаваха и не вървяха заедно. Когато приближиха достатъчно, Джизал видя, че приличаха на затворници, избягали от ада. Дрехите им бяха мръсни, разкъсани и висяха на парцали. Изражението на мръсните им лица беше по-кораво и от остър камък. На челото на Феро личеше голяма рана, хванала коричка. Челюстта на Логън беше цялата издрана, а около очите имаше синини.

Джизал закуца да ги посрещне.

— Какво стана? Как успяхте да…

— Нищо не е станало — сряза го Феро.

— Абсолютно нищо — изръмжа Деветопръстия и двамата с нея си размениха гневни погледи.

Повече от очевидно бе, че бяха преминали през ужасни изпитания, за които не желаеха да говорят. Без да каже и дума повече, Феро се запъти към каруцата и започна да рови из вещите отзад. Логън спря с ръце на кръста и я изгледа навъсено.