Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Една особено свирепа вълна се разби във вълнолома и запрати в гърба му душ от противни пръски морска вода. Подгизнал от студена вода, Глокта залитна напред, подхлъзна се и за малко да падне. Прекоси задъхан кея и се вкопчи в лигавата от вода стена на порутената барака отсреща. Вдигна очи и видя, че стражите го зяпат втренчено.

— Нещо интересно? — озъби им се Глокта и двамата моментално вдигнаха яките и се обърнаха на другата страна.

Глокта се уви в палтото си, чиито пешове бяха неприятно залепнали към мокрите му крачоли. Няколко месеца под слънцето и спираш да мислиш, че някога пак ще ти е студено. Колко бързо забравя човек. Огледа намръщен празните докове. Колко бързо забравяме всички.

— Отнофо у домъ. — Фрост имаше доволен вид, докато слизаше по подвижния мост със сандъка на Глокта в ръце.

— Не си падаш много по горещините, а?

Практикът поклати масивната си глава с щръкнала на мокри фъндъци бяла коса и почти се усмихна на ситния зимен ръмеж. Северард слезе след него и вдигна глава към сивите облаци. Спря за момент в края на подвижния мост, после стъпи на каменния пристан.

— Хубаво е да си отново у дома — каза той.

— Ще ми се да можех да споделя ентусиазма ви, но нещо не ми се получава да мисля така. Негово високопреосвещенство ме повика обратно и съдейки по това, в какво положение оставихме Дагоска, май срещата… няма да мине добре. Ей на това му викам аз омаловажаване на фактите. Вие по-добре се покрийте някъде за няколко дни.

— Да се покрия ли? Не смятам да излизам от бардака в продължение на седмица.

— Мъдро решение, Северард. В случай че не се видим отново, успех.

— Винаги, началник. — Очите на практика блеснаха.

Глокта проследи с поглед отдалечаващия се към по-съмнителната част на града практик. Просто още един ден от живота на практик Северард. Никога да не се замисляш за повече от час напред. Каква благодат.

— Проклета страна с проклето гнусно време — изропта Витари с напевния си акцент. — Трябва да вървя да говоря със Сълт.

— Ха! Аз също! — извика с престорено въодушевление Глокта. — Какво невероятно съвпадение! — прегъна ръка и й предложи лакътя си. — Да отидем да видим Негово високопреосвещенство заедно, като двойка!

Тя го изгледа.

— Добре.

— Но двамата ще трябва да почакате още малко за главата ми. Само че първо се налага да се отбия за малко на едно място.

Върхът на бастуна изтропа по вратата. Никой не отвори. Проклятие. Гърбът го болеше ужасно, трябваше да седне. Отново почука с бастуна, този път по-силно. Пантите изскърцаха и вратата се отвори. Отключено е. Глокта се намръщи и бутна вратата. Касата беше разцепена отвътре, а бравата — счупена. Разбивана е. Прекрачи прага и влезе в антрето. Къщата беше празна и лед студена. Никъде не се виждаше и една-единствена мебел. Все едно се е изнесла. Но защо? Единият му клепач потрепери. През цялото време в Дагоска почти не се бе сещал за Арди. Други дела изглеждаха много по-наложителни за момента. Единственият ми приятел ми възложи това. Ако е станало нещо с нея…

Глокта посочи стълбището, Витари кимна и тръгна. Докато се изкачваше безшумно нагоре, се наведе и извади в движение нож от единия си ботуш. Глокта посочи напред и Фрост тръгна във вътрешността на къщата, като се придържаше до стените. Вратата на всекидневната беше открехната. Глокта провлачи крак до нея и я отвори.

До прозореца с гръб към него седеше Арди: бяла рокля, тъмна коса, точно както я помнеше. Когато пантите изскърцаха, видя главата й да се извръща леко към вратата. Жива е. Но стаята изглеждаше доста променена. Беше абсолютно празна с изключение на стола, на който седеше тя. Празни варосани стени, голи дъски на пода и прозорци без завеси.

— Вече нищо не е останало — ядосано каза Арди с треперещ дрезгав глас.

Очевидно. Глокта се намръщи и пристъпи в стаята.

— Казах ви, нищо не е останало! — тя се изправи, все още с гръб към вратата. — Или все пак решихте, че ще вземете и стола, а? — обърна се рязко, сграбчи облегалката, вдигна стола над главата си и с писък го запрати към вратата.

Столът се блъсна в стената до вратата и в стаята се разлетяха парчета дърво и мазилка. Един от дървените крака профуча покрай лицето на Глокта и падна в ъгъла, останалото се сгромоляса на пода във вид на прашни парчета натрошено дърво.

— Много мило от твоя страна — промърмори Глокта, — но предпочитам да остана прав.