Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— И цялата му армия също, така ли?

— Няколко хиляди, предимно сганта, която благородниците изпратиха като наборници. Нищо съществено. Остенхорм е още в наши ръце, пък и идеята не беше моя, така че никакъв проблем. Между нас да си остане, може би така е дори по-добре. Този Ладисла беше направо непоносим. От колко скандали съм го отървавал. Така и не се научи да си държи панталона закопчан този малоумник. Рейнолт изглежда съвсем различен. Прагматичен, разсъдлив. Прави каквото му се каже. Да, определено така е по-добре. Естествено, ако не вземе и той да тръгне нанякъде и не умре там, тогава вече сериозно ще загазим. — Сълт отпи глътка вино и го завъртя в устата си с огромно задоволство.

Глокта се покашля. Сега, докато си в добро настроение…

— Има един друг въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, Ваше Високопреосвещенство. Става дума за гуркулския шпионин, който действаше в града. Тя се оказа… Как да обясня това, без в същото време да прозвуча като ненормален?

Но Сълт отново се оказа напред с информацията.

— Знам. Ядач.

Знаеш? Дори това?

Архилекторът се облегна назад и поклати глава.

— Езическа отврат. Направо като излязла от приказките. Ядене на човешка плът. Но в дивия Юг явно се ширят подобни практики. Ти не се тревожи, вече направих запитване по въпроса.

— И кой би могъл да внесе яснота по такъв въпрос?

Архилекторът не отговори, но устните му се извиха в зловеща усмивка.

— Сигурно си изморен. Там е крайно изтощително. Жега и прахоляк дори през зимата. Почини си. Заслужил си. Ако изникне нещо, ще пратя да те повикат. — При тези думи Сълт взе писалката в ръка и се надвеси над листовете хартия на бюрото си, така че не остави друго на Глокта, освен да закуца към вратата с изписано на лицето недоумение.

— Изглеждаш почти все едно си още жив — подхвърли Витари, когато той излезе в преддверието.

— Вярно. Или поне дотолкова, доколкото по принцип ми е възможно. Сълт беше… доволен. — Глокта все още не можеше да повярва на случващото се.

Сълт и доволен: дори думите не звучаха реално една до друга.

— Много ясно, че ще е доволен, след всичките хвалби по твой адрес, които му написах.

— Хм. — Глокта се намръщи. — По всичко личи, че ти дължа извинение.

— Задръж си го. Не ми дреме за извиненията ти. Просто следващия път ми имай доверие.

— Звучи ми приемливо.

Глокта погледна крадешком към нея. Шегуваш се, нали?

Стаята беше пълна с красиви мебели. Дори леко препълнена. Дебела мека тапицерия на столовете, антична маса, полиран бюфет, истински разкош за такава малка всекидневна. Една от стените беше почти изцяло заета от огромна картина, на която бяха представени лордовете на Съюза, които полагаха клетва и отдаваха почит на Харод Велики. Върху дъските на пода беше постлан плътен, прекалено широк за размерите на помещението кантикски килим. В камината, между две антични вази, гореше буен огън. Стаята беше уютна, топла и приятна. Каква огромна разлика, и то само за ден. Стават чудеса, с подходящото поощрение, разбира се.

— Добре — каза Глокта, като огледа стаята. — Много добре.

— Разбира се — отвърна Фалоу. Стоеше с почтително наведена глава, на път да смачка напълно шапката в ръцете си. — Разбира се, началник. Направих всичко по силите си. Повечето от мебелите, които… вече ги бях продал, но ги замених с други, по-качествени, най-доброто, което успях да намеря. И останалите стаи в къщата също са изрядни. Надявам се… да сте доволен.

— Аз също. Доволни ли сме?

Арди гледаше навъсено Фалоу.

— Става — каза тя.

— Чудесно — каза лихварят, хвърли притеснен поглед към Фрост, после отново забоде очи във върховете на обувките си. — Чудесно! Моля, приемете най-искрените ми извинения! Нямах никаква представа, разбира се, никаква представа, че това ви касае, началник. Аз никога не бих си позволил… ужасно съжалявам, наистина.

— Не на мен трябва да се извиняваш, не мислиш ли?

— Да, да, разбира се. — Той бавно се извърна към Арди. — Милейди, приемете най-искрените ми извинения.

Арди го изгледа намръщено, устните й се изкривиха, но тя не отговори.

— Може би трябва да опиташ да измолиш прошка — предложи Глокта, — на колене например. Това може и да свърши работа.

Без капка колебание Фалоу падна на колене и закърши ръце.

— Милейди, моля ви…

— По-ниско — каза Глокта.

— Разбира се. — Фалоу падна на четири крака. — Моля за извинение. Най-смирено ви моля. Моля ви да намерите милост в сърцето си и да ми простите. Умолявам ви… — той протегна неуверено ръка, хвана ръба на роклята й и понечи да го целуне, но Арди се дръпна назад и го срита силно в лицето.