— Дадено — каза Уест. Издърпа тежкия меч от колана си и го подаде на Три дървета. — По-добре ти го вземи засега.
— Успех — каза Кучето.
— Успех — каза Дау и го дари с отровна усмивка, — Бесен.
Уест излезе от гората и тръгна бавно по полегатия склон към потока. Откраднатите ботуши на краката му заскърцаха в снега. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че не е въоръжен, но въпреки това беше готов да извини часовите, в случай че решаха да го застрелят на място. Пределно ясно му беше, че изглеждаше като опасен дивак. Последните парцаливи останки от униформата му бяха скрити под привързани с връв парчета животински кожи и лекьосано палто, откраднато от един от мъртвите северняци. Изподраното му лице беше обрасло с остра няколкоседмична брада, очите му бяха зачервени и насълзени, хлътнали от глад и изтощение. Имаше вид на истински отчаян човек, което, сам знаеше, беше самата истина. Убиец. Човекът, убил принц Ладисла. Най-долният предател на Съюза.
Един от часовите вдигна поглед и го видя, скочи като опарен и в припряността си обърна тенджерата върху огъня. Сграбчи копието си.
— Стой! — изкрещя на завален северняшки.
Другарите му наскачаха и също грабнаха оръжията си. Един се засуети с тетивата на арбалета си, но не успя да го зареди с дебелите ръкавици на ръцете.
Уест спря и снежинките бавно започнаха да засипват сплъстена му коса и раменете.
— Спокойно — извика им той на общия език на Съюза. — Свой съм.
Войниците го изгледаха продължително.
— Ще видим тази работа! — викна един. — Ела насам, но бавно!
Уест тръгна през скърцащия сняг и нагази в потока. Стисна зъби, когато ледената вода го заля до бедрата. Изкачи с мъка отсрещния бряг, четиримата часови пристъпиха предпазливо напред и го наобиколиха в полукръг с насочени напред оръжия.
— Дръж го под око!
— Може да е номер!
— Няма номера — каза бавно Уест, като се стараеше да запази спокойствие и да не изпуска от очи различните остриета, насочени към него. От изключителна важност беше да остане спокоен. — Аз съм един от вас.
— Откъде идваш тогава, мамка му?
— Бях с дивизията на принц Ладисла.
— С Ладисла ли? И си вървял чак дотук?
— Вървях — кимна Уест.
Телата на войниците се поотпуснаха, а върховете на копията им бавно се смъкнаха, после се насочиха другаде. Всеки момент щяха да му повярват. В края на краищата говореше езика като местен, а и със сигурност изглеждаше като човек, извървял стотина левги.
— Как се казваш? — попита онзи с арбалета.
— Полковник Уест — рече той и гласът му потрепери.
Почувства се като лъжец, въпреки че казваше истината. Вече не беше онзи Уест, който тръгна на война в Англанд.
Часовите си размениха тревожни погледи.
— Мислех, че той е мъртъв — изломоти един.
— Не съвсем, приятелю — отвърна Уест. — Не още.
Уест отметна брезентовото покривало на входа на шатрата и завари лорд-маршал Бър надвесен над маса с куп изпомачкани карти. На светлината на лампата стана ясно, че тежестта на командването си беше казала думата. Бър изглеждаше състарен, блед и немощен, а косата и брадата му скоро не бяха виждали гребен. Беше силно отслабнал и униформата му висеше, но при вида на Уест скочи с присъщата си енергичност.
— Жив да не бях, полковник Уест! Не очаквах, че ще те видя отново! — хвана ръката на Уест и силно я стисна. — Радвам се, че си се отървал. Толкова се радвам! Няма нужда да ти казвам колко ми липсваха твоите хладнокръвие и прагматичност в щаба. — Вгледа се изпитателно в очите му. — Но изглеждаш изморен, приятелю.
И това не беше тайна за никого. Уест не беше най-големият красавец в Агрионт, никога не се беше заблуждавал по въпроса, но поне можеше да се похвали със спретнат и приятен външен вид. Когато взе първата си баня от седмици, навлече взета назаем униформа и се избръсна, не можа да познае лицето, което го погледна от огледалото. Беше изцяло променено, чертите му се бяха изострили, а цветът сякаш беше изтекъл от кожата му. Някога изпъкналите скули сега стърчаха като назъбени камъни, оредяващата коса и веждите бяха придобили сивкавия оттенък на стомана, а костите на челюстта му придаваха вълчи вид. Бледата му кожа се беше набраздила от дълбоки бръчки по бузите, около гърбицата на тънкия нос и около очите. Очите, там разликата беше най-осезаема. Стеснени. Гладни. Бяха придобили сивата прозрачност на леда, сякаш студът беше проял мозъка му и въпреки че вече беше на топло, надничаше от главата му през тях. Беше се опитал да си припомни старите времена, да се усмихне, да се засмее, да използва фразите, с които беше свикнал, но при това подобно на каменна стена лице всички те вече звучаха глуповато и неуместно. От стъклото го беше погледнал корав, изстрадал човек и той знаеше, че няма да се отърве от този образ.
Читать дальше