Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Дай. — Уест дръпна през мундщука и усети как димът захапва дробовете му.

Издиша облак кафеникав пушек и дръпна отново.

— Я ми дай това. — Три дървета се изправи и грабна лулата от ръцете му.

От тъмнината долетя отново мощното боботене на Тъл, пееше още по-фалшиво отпреди: „Замахна със секирата като… к’во беше бе? Замахна със секирата като… мамка му. Не. Чакай…“

— Знаете ли къде е Кадил? — попита Уест.

— О, тук някъде е — ухили се дяволито Дау и махна с ръка към няколко палатки по-нагоре по склона. — Там някъде е, мисля.

— Тук някъде е — повтори Три дървета и тихо се изкиска. — Тук някъде.

— Той беше… Кървавия… дееевет! — долетя ръмженето на Тъл откъм дърветата.

Уест тръгна нагоре по следите от стъпки в снега. Лулата започна да го хваща. Главата му се замая, а краката му се понесоха с лекота по хълма. Носът му вече не беше измръзнал, усещаше само лек гъдел. Чу тих женски смях. Усмихна се и направи още няколко скърцащи в снега крачки към палатките. През тесния процеп на входа на една от тях се процеждаше мека светлина. Смехът се усили.

— Хъ… хъ… хъ…

Уест се намръщи. Това не звучеше много като смях. Приближи се, като внимаваше да не вдига шум. Сега замъгленото му съзнание долови друг шум. Ръмжене, примесено с женския глас, почти животинско ръмжене. Затаил дъх, Уест се приближи още малко и се наведе да погледне през процепа на платнището на входа.

— Хъ… хъ… хъ…

Видя гол женски гръб, който се местеше нагоре-надолу. Жената беше слаба, тънките мускулчета и прешлените на гръбнака й изпъкваха при всяко нейно движение. Уест приближи още крачка-две и тогава видя косата й — кафява, сплетена и щръкнала. Кадил. Право към Уест стърчаха два тънки крака. Бяха толкова близо, че можеше да се протегне и да докосне един от сгърчените палци.

— Хъ… хъ… хъ…

Една ръка се мушна под мишницата на Кадил, а другата се промъкна под едното й коляно. Последва гърлено ръмжене и любовниците, ако тези двамата можеше да се нарекат така, се претърколиха настрани и сега Кадил беше отдолу. Уест вече можеше да види профила на мъжа и той го зяпна като втрещен. Нямаше как да сбърка тази заострена брадясала челюст. Кучето. Задникът му щръкна нагоре към Уест и започна да се издига и спуска. Едната ръка на Кадил хвана косматата му половина и започна да го стиска в такт с движенията.

— Хъ… хъ… хъ…

Уест се ококори и запуши уста с ръка. Беше едновременно ужасѐн и възбуден. Разкъсваше се дали да остане да гледа, или да побегне надолу по хълма. Без да знае как, избра второто. Отстъпи назад и кракът му се закачи в едно от колчетата на палатката. Извика тихо и се просна по гръб.

— Какво става там, мамка му? — долетя глас откъм палатката.

Уест скочи и побягна, препъвайки се в снега. Чу как покривалото на палатката се отметна.

— Кой от вас, копелдаци, беше това? — изкрещя Кучето на северняшки. — Ти ли си бе, Дау? Ще те пречукам, да знаеш!

— Назъбените планини — прошепна брат Лонгфут с изпълнен с възхищение глас. — Истински величествена гледка.

— Щяха да ми харесат повече, ако не се налагаше да ги изкачвам — изропта Логън.

Джизал беше напълно съгласен с него. През последните няколко дни теренът, през който яздеха, се променяше ежедневно. От плоски затревени полета, през леко нагъната равнина, до хълмист терен, с тук-там стърчащи скали и горички от ниски дървета. И през цялото време в далечината се простираше, едва загатната на хоризонта, сивата линия на планински върхове. С всяка следваща сутрин тя нарастваше и се открояваше все по-ясно, докато най-накрая не стана толкова висока, че все едно скалните масиви пробиваха сивите облаци и върховете им изчезваха над тях.

А сега групата стоеше в самото им подножие. Дългата долина, която бяха следвали, с нейните високи дървета и виещи се потоци беше свършила в лабиринт от каменни стени. Зад тях започваха стръмни скалисти възвишения, а после идваше първият скален масив от планинската верига. Гордо извисена, ярко очертана на фона на небето назъбена скала. Върхът й беше заснежен точно както в детските представи как трябва да изглежда планината.

Зелените очи на Баяз обходиха каменните останки.

— Някога тук имаше крепост. Тук беше западната граница на империята, преди първите заселници да минат проходите и да се установят в долините от другата страна на планините.

Днес мястото беше обрасло с груби бурени и трънливи храсти. Първия магус слезе от каруцата, примижа, разкърши гръб и раздвижи крака. Все още имаше състарен и болнав вид, но сега поне лицето му изглеждаше по-свежо.