Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Няма да оставя всичкото това месо на птиците я. Не може да изтрае дълго, но поне довечера ще се наядем царски. Дай оня чувал.

Логън й хвърли един от празните чували от храна и сви рамене.

— Не бива да се привързваш към каквото и да било, Джизал. Не и тук, в дивото.

Когато потеглиха нагоре, никой не говореше. Всички бяха забили поглед в земята, съсредоточени в изронената пътека. А тя се изкачваше и завиваше, изкачваше и завиваше, отново и отново, докато краката на Джизал не го заболяха от ходене, раменете му не се протриха от раницата и лицето му не плувна в пот. Крачка по крачка. Това му казваше Уест, когато започваше да изнемогва от дългото тичане около стените на Агрионт. Крачка по крачка. И се беше оказал прав. Ляв крак, десен, докато неусетно се катериш нагоре.

След многократното монотонно повторение на едно и също усилие Джизал спря и погледна надолу. Невероятно колко високо беше стигнал за толкова кратко време. Забеляза останките от основите на крепостта — тънки сиви очертания по зелената трева в подножието на прохода. По-нататък неравният кален път тръгваше между хълмовете към Олкъс. Джизал потръпна и се обърна към планината. По-добре да остави всичко това зад гърба си.

Логън се влачеше нагоре по стръмната пътека. Протритите му ботуши дращеха и стържеха по камъните и пръстта, а кутията в раницата му го дърпаше назад като камък на шията и сякаш с всяка крачка ставаше по-тежка. Въпреки че я беше увил в одеялата, ръбовете й се забиваха в гърба му, все едно носеше торба с пирони.

Но Логън не мислеше много за нея. Беше прекалено зает да зяпа задника на Феро, която вървеше пред него — стегнати мускули, които се свиваха при всяка стъпка.

Странна работа. Преди чукането въобще не мислеше за нея по този начин. Тогава пък беше прекалено зает да гледа тя да не избяга, да не го простреля с лъка си или да не наръга някой от другите. Толкова зает беше да гледа смръщената й физиономия, че не беше забелязал лицето й. Толкова съсредоточен да я гледа в ръцете, че не беше видял останалото от нея. А сега не можеше да мисли за друго.

Всяко нейно движение го интригуваше. Улавяше се, че непрекъснато я гледа. Докато вървяха, докато седяха. Докато тя ядеше, пиеше вода, говореше или плюеше на земята. Докато си обуваше ботушите сутрин и когато ги събуваше вечер. И като капак на всичко от цялото това зяпане и от всички мисли за голото й тяло оная му работа беше непрестанно в полуготовност. Започваше да става доста срамно.

— Какво гледаш?

Логън спря и примижа нагоре към слънцето. Феро стоеше и го гледаше сърдито отгоре. Той намести раницата си, разтри натъртените си рамене и изтри потта от челото си. Можеше с лекота да скалъпи някаква лъжа. Че е гледал величествените планински върхове. Че просто си е гледал в краката. Че е гледал дали раницата не се е развързала на гърба й. Но какъв смисъл? И двамата добре знаеха какво точно гледаше той, а пък и другите бяха достатъчно далеч, че да не ги чуят.

— Гледам ти задника — отвърна Логън и вдигна рамене. — Извинявай, ама си го бива. Нищо лошо, само гледам, нали?

Ядосана, Феро отвори уста, но преди да успее да каже нещо, той наведе глава, пъхна палци в презрамките на раницата и продължи нагоре по пътеката. Когато се отдалечи на десетина крачки, погледна през рамо. Тя не беше помръднала от място, стоеше с ръце на кръста и го гледаше навъсено. Логън се усмихна широко.

— Какво гледаш? — попита.

Спряха за вода в едно мразовито утро на скална козирка над дълбока клисура. Джизал надзърна към шуртящата в тесния каньон вода през разлистените, натежали от дребни плодчета дървета, които растяха странично от голата скала. От отсрещната страна се издигаха до шеметна височина почти отвесни гладки скали. На горе сивата гладка стена продължаваше в назъбени канари, около които прелитаха и крещяха черни птици, а над тях в бледото небе препускаха и се въртяха бели облаци. Впечатляваща гледка, но леко обезпокоителна.

— Красиво е — подхвърли Джизал, като внимаваше да не се доближава много до ръба.

— Напомня ми за дома — кимна Логън. — Когато бях момче, прекарвах седмици до Височините, пробвах силите си срещу мощта на планината. — Отпи от манерката си и я подаде на Джизал. Присвил очи, се загледа в тъмните върхове. — Но планините винаги печелят. Тази империя се е родила, живяла и си е отишла, а те още са тук и гледат отвисоко на всичко. И дълго след като всички ние се върнем при пръстта, те още ще са тук. Едно време гледаха отгоре над дома ми. — Изхрачи тежка плюнка в клисурата под скалния ръб. — И сега гледат надолу, но там вече няма нищо.