Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Смрачаваше се над празния град, докато групата вървеше след начумерения си водач. Силно пренебрегнат откъм природни дадености човек, реши Джизал, но там, откъдето идваше, селяните рядко се радваха на особена красота, затова предположи, че същото важи и за останалите места по света. Улиците бяха прашни и безлюдни, обрасли с бурени и зарити с боклуци. Много от къщите бяха изоставени, мъшасали и погълнати от пълзящи растения, а онези, които още имаха обитаем вид, в по-голямата си част изглеждаха доста невзрачни.

— Очевидно славното минало и тук е забравено — каза с разочарование в гласа Лонгфут, — ако предположим, че някога го е имало.

— Славата е голяма рядкост в наши дни — кимна Баяз.

Между занемарените къщи се отвори широк площад. В тревните площи по краищата му някой отдавна забравен градинар беше засадил цветни лехи, но сега тревата беше олисяла, цветните лехи бяха обрасли с диви розови храсти, а дърветата бяха изсъхнали и оголели. Над това поле на разложението се издигаше огромна удивителна сграда, по-точно казано, смесица от множество различни по стил и вид по-малки постройки. От тях се извисяваха три кръгли кули с обща основа и върхове, които се разделяха и стесняваха нагоре. Една от тях беше пречупена точно под върха и от отдавна падналия й покрив бяха останали само голи греди.

— Библиотека… — рече под носа си Логън.

— Така ли? — сградата определено нямаше вид на такава според Джизал.

— Великата западна библиотека — каза Баяз, докато прекосяваха запуснатия площад под сенките на трите порутени кули. — Тук направих първите си колебливи стъпки по пътя на овладяване на Изкуството. Тук моят господар ме научи на Първия закон. Повтаряше ми го отново и отново, докато накрая бях в състояние да го рецитирам гладко на всички възможни езици. Това е място, изпълнено с познание, чудеса и неземна красота.

— Времето не е било благосклонно към него — въздъхна брат Лонгфут.

— Времето никога не е благосклонно.

Водачът им каза нещо и посочи висока врата с излющена зелена боя. После се отдалечи, но ги поглеждаше все така мнително.

— Става все по-трудно да разчиташ на някаква помощ — отбеляза Първия магус, докато изпращаше с поглед отдалечаващия се фермер.

Вдигна жезъла си и потропа силно на вратата. Последва продължително мълчаливо очакване.

— Библиотека? — чу Джизал гласа на Феро, очевидно тя не разбираше значението на думата.

— За книги — отвърна й гласът на Логън.

— Книги — изсумтя тя. — Пълна загуба на време.

Отвътре долетя приглушен шум — някой влачеше крака и мърмореше сърдито. Изщрака ключалка, нещо изстърга и голямата врата се отвори с пронизително скърцане. Появи се силно прегърбен мъж в изключително напреднала възраст. Зяпна ги с огромно учудване, а на устата му беше застинала някаква неразбираема ругатня. Едната половина на лицето му беше слабо осветена от свещта, която носеше в ръка.

— Аз съм Баяз, Първия магус, и идвам по работа при Коунийл.

Прислужникът продължи да зяпа с широко отворена беззъба уста. Джизал очакваше всеки момент от нея да се проточи лига. Явно нямаха много посетители на това място.

Единствената свещ полагаше жалки и безсмислени усилия да хвърли някаква светлина в просторното помещение зад гърба му. Имаше солидни маси, огъващи се от тежестта на килнатите във всички посоки купчини книги. Всяка от стените беше заета с рафтове, които се издигаха високо нагоре и изчезваха в спарения мрак на тавана. Сенките танцуваха по кожените гърбове на книги с всякакъв размер и цвят, по купчини дебели пергаменти и навити свитъци, небрежно нахвърлени на големи камари. Светлината проблясваше по посребрени и позлатени орнаменти и матови скъпоценни камъни, красящи кориците на томове с плашещи размери. Към центъра на това събирано от векове познание се спускаше плавно извито стълбище. Стъпалата му бяха протрити в средата от безброй стъпки, минали по него, а парапетът му беше излъскан от безброй докосвания. По всяка повърхност имаше дебел слой прах. Гигантска паяжина се оплете в лицето на Джизал, докато влизаше, и той с изкривено от отвращение лице започна да ръкомаха и да я маха от себе си.

— Господарката вече се оттегли на канапето си — изхриптя прислужникът със странен акцент.

— Тогава я събуди — сряза го Баяз. — Мръква се, а бързам. Нямаме време за…

— Я виж ти, я виж ти. — На върха на стълбището стоеше жена. — Наистина се мръква, щом старата ми любов чука на вратата.